Обвинението на реакцията

 

Заключително слово на Хитлер пред народния съд, произнесено на 27 март 1924 в Мюнхен

 

Уважаеми господа съдии!

 

В обвинителния акт чета следните изречения: „Разбира се, онова, което стана през ноември 1918 година, свалянето на съюзните князе от Съвета на народните пълномощници, беше държавна измяна. Тогава, обаче, новото правителство за много кратко време проникна в целия Райх, върховната правителствена власт лежеше фактически в ръцете на народните пълномощници и по този начин фактическото положение беше превърнато в едно правно положение. Това е признато право.“ – Ако тази теория би станала действителност и право, тогава веригите на Германия никога няма да бъдат скъсани, защото и ние сме победени чрез силата, повалени сме и оковани. Но силата никога не е тъждествена с правото.

 

Фридрих Велики беше изрекъл някога една мисъл, която ясно определя отношението на силата към правото. Той беше казал, че правото няма никаква стойност, щом не се защитава с острието на меча. С други думи: правото е било винаги без значение, щом като силата не е стояла зад правото. Аз ще взема няколко практически примери от най-новата история. През април 1919 година една групичка от престъпни души свали революционното правителство и установи ново правителство; съветските знамена бяха издигнати; тези хора овладяха фактическата власт. Въпреки това, обаче, тази власт не съществуваше по право. И дори ако съветската власт би овладяла цяла Германия и цяла Европа, все пак скоро ще дойде денят, в който тя пак ще рухне.

 

Същото намираме в Унгария. И там Бела Кун установи един червен режим; и той овладя всички средства на властта и проникна навред. Една малка свободолюбива група помогна на истинското право да се наложи; едно нищожно малцинство тогава практически тиранизираше Унгария. Но това малцинство представляваше действително унгарския народ.

 

Какво направи Бисмарк през периода на конституционния конфликт? Той пренебрегна конституцията, парламента и подавляващото мнозинство и управляваше, облегнат само върху силата на самата държава, върху войската, чиновничеството и короната. В опозиционния печат това беше наречено нарушение на конституцията и държавна измяна. Но какво легализира това деяние на Бисмарк? Това негово деяние би било, може би, също така държавна измяна, ако от него не беше дошла благодатта, която доведе германския народ до обединението му, до неговото най-високо съвършенство и свобода. В деня, когато в Париж беше поставена короната на германския кайзер, държавната измяна беше узаконена от германския народ и от целия свят.

 

Ние имаме пред себе си два нови преврата: турският генерал Кемал паша се противопостави на цариградското централно правителство; той отиде дотам, че отрече дори свещената власт на върховния глава на мохамеданската религия. Когато попитаме: какво, в края на краищата, е легализирало това негово деяние? – ще отговорим: постигането на свободата за неговия народ. Деянието на Мусолини беше легализирано чрез огромната очистителна работа. Узаконяването на Похода срещу Рим беше завършено в деня, в който Рим беше очистен от провалата на нашия политически живот.

 

Какво беше положението в Германия? Какво беше положението в нашето отечество през 1918 година? Тогава Германия не беше толкова нещастна и толкова корумпирана, че революцията да бъде чувствана като естествена необходимост. Отговорният социалдемократически министър на вътрешните работи Хайне беше заявил, че старата Прусия и бившият Райх са били най-честно управляваната страна в целия свят. И така беше. Никоя държава не разполагаше с такова честно, принципно чиновничество, както старата Германия; никой народ не притежаваше войска, в която най-висшата точност беше станала традиция. Както беше вътре, така беше и навън. Двадесет и шест държави се мъчеха да повалят на земята този Райх и в четиригодишна борба това не им се удаде – което показва, колко мощен, здрав и силен е бил този Райх. Значи, нямаше на лице никакъв повод за революция.

 

Когато се питаме, успяла ли е революцията, трябва най-напред да проучим какво е целяла тази революция. Какво не беше обещавала революцията на нашия германски народ! Един живот в красота, достойнство, излишество и то постигнато с по-малко работа, отколкото преди. Проповядваше се борба срещу наддържавната власт на международния капитал. Но какъв беше успехът на тази революция? Тук, в залата, стоеше един генерал от новия Райх. Той трябваше да признае, че неуспехът на тази нова власт, в областта на стопанството, е толкова страшен, че народните маси са били разгонвани от улиците, а войниците, които е трябвало да стрелят срещу тълпата, не искали да стрелят постоянно срещу този народ, който е бил докаран до отчаяние, поради некадърността на своето правителство. По-унищожителна присъда не може да бъде изречена! Не искам да говоря за глада на милиони хора, но искам само да посоча последиците от съсипването на нашата валута, което лиши хиляди хора от плода на техния изпълнен с труд живот.

 

В стопанско отношение тази революция се превърна в огромно нещастие. Най-богатите земи, които изхранваха нашия народ, бяха загубени, а по изменнически начин бяха продадени области, които са предпоставка за изхранването на нацията! И какво ни пророкуваше в политическо отношение революцията? Чувахме за правото за самоопределение на народите, за Обществото на народите, за самоуправлението на народа. А какво дойде? Световен мир, но световен мир върху обсипаното с нашите трупове поле. Разоръжаване, но само за Германия, за да бъде по-лесно ограбвана. Право на самоопределение, да, но право на самоопределение за всяко негърско племе, а Германия не се смята за негърско племе. Общество на народите, но едно Общество на народите само като гарант за изпълнението на мирните договори, но не и за един бъдещ по-добър ред.

 

А пък народното самоуправление! От пет години на народа не е поставян въпросът, какво становище взема той по отношение на събитията от ноември 1918 година. Начело стои един райхспрезидент, който се отхвърля от подавляващото мнозинство на народа и който не е избран от народа. 17 милиона германци пъшкат под чуждо господство. Едва ли друг път някога на германската нация е било отнето толкова много нещо в пет години, както през тези години на така наречената успяла революция. Направиха ни беззащитни, а с това и безправни; ние станахме парии в този свят. Какво друго са нашите правителствени органи днес, ако не изпълнителни органи на нашите външни тирани?

 

Какво промени революцията в това, което е най-тежкото в народния живот; какво направи тя, за да подобри и живота на германеца? Как искаха да откъснат германската нация от всички пречки и вериги на нашето по-раншно неидеално схващане за света? Обещаваха да направят германския народ равноправен с другите народи, а какво стана? Всичко може, все още, да бъде променено, дори изгубените области могат да бъдат отново извоювани. Но това, което през тези пет години беше струпано като наша вина, не може никога вече да бъде изличено от нашата история. Всичко, което беше велико, възвишено и свещено, беше смъкнато в калта. Отидоха дотам, че се съгласяваха да изкарват на съд германски герои, да водят във вериги мъже, които не бяха сторили нищо друго, освен това, че се бяха били за своето отечество – и ги осъдиха за присмех на всички чужденци. Клаузевиц беше изрекъл никога тези горди думи: „Тежко и горко на онзи народ, който доброволно поема върху себе си позора на безчестието и на робството, защото по-добре е за един народ да загине честно“.

 

Позорът на доброволното заробване докарва народа до пълна катастрофа. Може ли някой да каже, че революцията е успяла, когато обектът на революцията, Германия, загива? Та кога ще се сметне, че революцията е успяла? И какво ще трябва да се е случило тогава? Не виждайте в наше лице ограничени реакционери, които само критикуват. Никой не отрича, че тогава, под въздействието на четири и половина годишна война, имаше много неща, които не биха могли да бъдат по-добре. Всеки изпитваше копнеж да се върне пак у дома си. Големи лишения царяха в отечеството.

 

Ако революцията иска да бъде смятана за успяла, тогава тя би трябвало да направи преди всичко едно нещо. Френската революция не успя да спаси французите през 1870 г. Но тя спаси честта на нацията и също така и германската революция би трябвало да спаси поне честта на германската нация. Ако тогава Еберт, Шайдеман и техните другари бяха призовали германския народ на борба за свобода; ако и те, като италианските депутати, бяха побързали да идат на фронта; ако бяха възпламенили войниците да не изоставят отечеството; ако не бяхме капитулирали позорно, а бяхме се бранили стъпка по стъпка, тогава, вярвайте ми, днес републиката щеше да стои здраво и никой от нас не би вдигнал ръка срещу нея.

 

Най-доброто доказателство за това, което казах, виждам в речта на самия прокурор. Прокурорът заяви, че дълбоките корени на събитията лежат в разклатения държавен авторитет. Това, което днес още притежаваме като остатък от един авторитет, води началото си, в края на краищата, още от зародишните клетки на днешния Райх. Фридрих Вилхелм беше онзи, който основа държавния авторитет, великият крал беше онзи, който заяви за себе си:

 

 – Аз съм слуга на държавата!

 

Това важи еднакво за всички, чак до стария побелял крал-герой.

 

И до днес още всички ние живеем от този държавен авторитет. Държавният авторитет беше идентичен с благото на народа, той не беше нещо, което се е насочило срещу благото на народа. Карлайл подчертава, че великият Фриц е водил живот, изпълнен с работа, в служба на своя народ.

 

Вярвате ли, че тези, които през ноември 1918 година дойдоха начело на Райха, имаха чистата ръка, която би могла да запази държавния авторитет на един Фридрих Велики? – Не! Бащата трябва да въплътява авторитета в семейството и ако децата не са послушни, виновен е бащата. Бащата, днешната държава, не може да има този авторитет. Авторитет, изграден върху разрушаването на авторитета – такова нещо няма никъде по света.

 

Всички ние имаме само един едничък голям копнеж – да дойде пак един Райх, в който отново да има авторитет и в който авторитетът да не се пази с щикове, а да съществува като нещо разбиращо се от само себе си. По-нататък, обвинителната власт говори за разклащане на почитта към закона. В какво се състои тази почит? За всички милиони хора, които не са запознати с адвокатщината, тя се състои в първичното чувство: пред закона всички ние сме равни. Не нанесе ли революцията точно тук най-тежкия удар срещу първичното чувство на широките народни маси? Не трябваше ли почитта към закона да бъде най-дълбоко засегната, когато малкият човек виждаше, че е обречен на глад, въпреки цялото си трудолюбие; когато държавата смяташе, дребният човек да няма в магазина си повече яйца, отколкото са му отпуснати, но същевременно държавата си затваряше очите пред борсата? Простият човек трябваше да си каже: Аз съм наистина длъжен пред закона, но изглежда, че той не лови другите.

 

По-нататък, като обосновава обвинението, прокурорството изтъква: Хитлер бил прогласил похода срещу Берлин, той имал на ум това, което е станало днес: опустошението на „Мюнхенер пост“, залавянето на заложници и т. н. В голямата си част, обективно погледнато, това не е вярно. Та какъв смисъл би имало да се допуска за мен, че ще заловя заложници, а след това ще ги пусна да си вървят? Какъв смисъл има да се хвърля на мене вината за събитията в „Мюнхенер пост“, когато аз пращам там хора, за да предотвратят подобни събития? Пред съда е изправен един безразсъден младеж, който е обвинен в това, че е хвърлил един камък срещу прозорците на „Мюнхенер пост“. Пред прокурора, който поддържа обвинението срещу младежа, стоят двата милиона мъртви, които оставиха костите си по бойните полета и които днес се надигат и казват:

 

 – Ние паднахме мърцина, защото този вестник разливаше своята отрова всред народа.

 

След тях се възправят младите войници, които във Фландрия тръгнаха срещу смъртта с германския национален химн на уста, и викат:

 

 – Вие сте виновни, че ние лежим тук – жертва на вашите престъпления!

 

После идват изгонените от отечеството им, които бяха прогонени по най-безогледен начин и обвиняват също този вестник, защото и той помогна да бъде съсипана Германия. Там пък, на дъното на морето, лежат нашите горди кораби и обвиняват онези, които спомогнаха да бъде унищожена гордостта на един шестдесетмилионен народ.

 

Милиони имат днес вътрешното чувство, че законът е загубил от своя престиж, защото хората виждат дребния крадец, но не искат да открият големия коварен убиец на нашия народ. Ако почитта пред закона е намаляла, тогава това е и затова защото закон и морал днес не са вече едно и също нещо.

 

Върховният закон на народа е „мирният договор“. Тогава за пръв път законът беше практически компрометиран в очите на милиони хора; тогава беше подписано нещо, за което се знаеше, че никога не би могло да бъде изпълнено; един закон, който в 414 членове прогласява неморалност и от който произлязоха безброй други законни мерки. Дойдоха наредби от правителството на Райха, които постановяваха, че оръжията трябва да бъдат предадени, че това и това трябва да бъде разтурено и т. н. Хора, които през целия си живот бяха зачитали закона, за пръв път станаха неизпълнителни. Най- сетне помъкнаха нашите „престъпници от войната“ към Лайпциг, където беше учреден един нарочен съд. Милиони и милиони, дори хора с най-високо обществено положение, които винаги са изисквали зачитане на закона, в един миг станаха врагове на закона.

 

След това дойде голямото обезценяване на монетата, това, което най-много се хвърляше в очите на народа, когато на човека, който някога беше дал 30 000 марки, сега се заплащаше с 30 000 книжни дрипи.

 

Зачитането на закона загина малко по малко, защото законът не беше вече идентичен с морала. Днешните законодатели правят закони, без оглед на етика, морал и благоприличие. Ако някога законът ще трябва пак да бъде зачитан в Германия, първата предпоставка за това е: Райхът да излезе от своето голямо нещастие. Едва тогава ще бъде учреден друг съд; едва тогава ще се възвърне зачитането на закона; едва тогава един прокурор, в друг един съд ще стане и ще заяви:

 

 – Обвинявам Еберт, Шайдеман и другарите им... Обвинявам ги, защото те съсипаха един 70-милионен народ!

 

Щом като дори един малък комендант на крепост, който въпреки най-упорита съпротива е предал крепостта, бива изправян пред военен съд и обвиняван, че е предал с леко сърце твърдината, ще трябва да бъде отправено по-силно обвинение и към онези, които пожертваха Горна Силезия, Рурската област, Рейнската област и Райнпфалц; които пожертваха всичко, без да призоват народа към последна съпротива.

 

Когато един ден се събере този съд, ще се възвърне и зачитането на закона. Тогава и самият прокурор отново ще намери вътрешната хармония между своя дълг и човешкото чувство. Най-ужасното, от което страда Германия е, че това лошо дело неизбежно ще продължава да ражда лоши дела; всеки държавен чиновник е раздвоен вътре в себе си; дори и прокурорът трябва да прави днес разлика между човек и юрист. Самата обвинителна власт е дала най-добър израз на това чувство, като заявява: „На мястото на нетърпението трябва да настъпи желязно търпение, което да работи в тишина, с радост от делата си да ни осигурява бъдещето, със стиснати зъби да чака, докато узрее жътвата и настъпи часът.“ Това същото, което обвинителната власт очаква от решителния час, го очакваме и ние.

 

Нашето престъпление беше, че посяхме семето за очаквания час. Това направихме ние.

 

Кога започна германският упадък? Вие познавате паролата на старата германска система във външно-политическо отношение. Тя гласи: Запазване на световния мир, стопанско завоюване на света. С тези два принципа не може да се управлява един народ. Запазването на световния мир не може да бъде цел на една държавна политика. Само умножаването и запазването на един народ може да бъде цел. Светът не може да бъде стопанско-политически завоюван, без това да се види опасно на другите.

 

Какво е държава? Държава е днес една стопанска организация, едно сдружение от хора, събрани на глед само с цел да си осигуряват взаимно насъщния хляб. Държавата, обаче, не е стопанска организация, а е народен организъм. Целта на държавата е да даде на народа прехрана и онова положение на могъщество, което му се полага. Германският народ има в Европа, може би, най-лошото положение от всички нации. Военно, политически и географски, той е обграден само от съперници и ще може да се запази само ако безогледно постави на първо място една политика на могъщество.

 

Две сили имат меродавно значение за бъдещия развой на Европа: Англия и Франция. Англия, с вечно неизменната своя цел да балканизира Европа и да установи едно европейско равновесие, та да не се заплашва нейното световно господство. Тя не е принципен противник на Германия, а само силата, която се опитва да завоюва първото място в Европа. Франция е същинският враг на Германия. Както Англия има нужда от балканизирането на Европа, така Франция има нужда от балканизирането на Германия, за да постигне хегемония в Европа. След четири и половина години тежка борба, най-сетне победата се наклони, благодарение на нашата революция, към коалицията на тези две държави. Резултатът беше следният: Франция стоеше пред въпроса: дали да осъществи своята вечна военна цел, или не. Това ще рече, да унищожи Германия и да я лиши от всички източници за прехрана. Днес Франция вижда осъществяването на своя прастар план да назрява, независимо от това, какво правителство ще стои на кормилото във Франция; главната цел ще остане: да бъде унищожена Германия, 20 милиона германци да бъдат премахнати и Германия да бъде разпокъсана на отделни държави.

 

Дотам стигна Германия, благодарение жалкото държание на нейното правителство. Така се обяснява и фактът, че малодушните граждани безпомощно се оглеждаха наоколо си и викаха: „Не можем вече да караме така, защото сме беззащитни!“ Тъкмо тук започна, по онова време, нашата задача. Ние поддържахме, че цената на един народ не лежи в мъртвото оръжие, а в живата воля. Когато липсва волята да се вдигнеш за отбрана, тогава никакво оръжие в света не може да ти помогне. Това внушихме ние на хората по едно време, когато други беззащитни лягаха по корем пред съглашенските комисии. Ние се опитвахме да събудим любов към отечеството и сяхме пак омраза.

 

Никоя власт няма да ни подаде ръка, ако не е с убеждението, че ръката, която се протега за помощ, представлява юмрука на 70 милиона хора, който е въодушевен от желязната воля да подеме отново, с всички средства, борбата за свободата и за нашата нация. Това е предпоставката, която ние разбрахме.

 

Ние искахме да вършим положителна работа, с опита си да просвещаваме масите, но разбрахме, че всяко просвещаване е безцелно, докато разрушителят върши в Германия своите безчинства. На просвещаването трябваше да бъде противопоставена пропагандата на унищожението. Господин прокурорът каза тук, не в лош смисъл, една дума: че ние не сме били демагози. Мога да ви уверя, че ако ние имахме само един грам демагогия, днес не бихме стояли тук. За нас щеше да бъде лесно да преминем в другия лагер. Вярвайте ми, аз също бих бил приет с отворени обятия в другия лагер.

 

Това, което направихме ние, не беше много съблазнително. Днес то е лесно. Спомням си за едно време, когато тълпата отправяше към мене една и съща закана: „Долу реакционерът, насъсквачът към война, масовият убиец!“ Едва ли има някой от нас, който да не е бил бит до кръв. Това, което направихме ние, направихме го не като демагози, а с вярата, че то трябва да стане, пък макар и ние да загинем, без да сме се питали, дали ще спечелим победата. Ние действахме със съзнанието, че изпълняваме своя дълг – и наистина го изпълнихме. Ние просвещавахме масите и когато веднъж аз изрекох името на началника на генералния щаб през световната война, който сега стои пред вас, чу се вик: „Долу Лудендорф!“. Ако днес се разнасят други викове и ако днес ни посрещат с ликуване, това е доказателство, че народът, за наша радост, започва отново да проглежда. И моят приятел Рьом сътрудничеше в тази просветителна работа в „Сдружението на бойното знаме“. И той беше готов да се остави да бъде заплюван и бит, но да твърди: „Ние сме германци и се гордеем с това; ние няма да изоставим своето отечество“. Също и моят приятел Вебер от Оберланд е бил бит.

Изхождайки от едно и също сърце и от едно и също чувство, ние всички желаехме едно и също нещо. Ние продължихме своята сеитба, особено в онези дни на нещастия, изглеждащи просто ужасни, когато правителството на германския Райх се отказа, с няколко красиви фрази, от Рурската област.

 

Тогава ние се събрахме и заявихме, че искаме да развием пропагандата до краен предел. Ние искахме да създадем една вълна от възмущение и да изпратим сред народа стотици оратори с повика: Вдигнете се, раздвижете се, не оставяйте Рурската област да бъде откъсната от вашето германско отечество, окажете съпротива, започнете с това, да наложите, щото германският народ сам да определя съдбата си и да не се оставя да бъде управляван от хората на 1918 година!

 

Лосов каза тук, че през пролетта е говорил с мен и тогава не бил забелязал у мене стремеж да постигна нещо за себе си, но че съм искал да бъда само пропагандист и будител. Колко дребнаво мислят дребните хора! Бъдете уверени, – аз не смятам, че заслужава човек да се стреми към министерски пост. Аз смятам, че за един голям човек не е достойно да иска да завещае на историята своето име само чрез това, че е станал министър. В такъв случай човек би могъл да се изложи на опасността да бъде погребан до други министри – нека назова само имената Шайдеман и Вецхофер. Аз не бих искал да почивам заедно с тези хора в една гробница.

 

Онова, което имах пред очите си, беше още от първия ден хиляди пъти по-голямо от това, да стана министър. Аз исках да стана унищожителят на марксизма. Аз ще разреша тази задача и когато я разреша, тогава за мен титлата министър ще бъде нещо смешно. Когато за пръв път застанах пред гроба на Вагнер, сърцето ми се преизпълни с гордост от това, че там почива един човек, който е забранил да пишат на гроба му: „Тук почива тайният съветник, музикалният директор Негово Превъзходителство барон Рихард фон Вагнер“. Аз се гордеех с това, че този човек, и толкова много хора от германската история, се задоволяват с това, да завещаят на потомството своето име, а не своята титла! Не от скромност исках аз тогава да бъда „тръбач“; това е най-висшето, другото е дребна работа.

 

Когато беше основано Държавното главно комисарство, тогава и у мен стана една промяна. Беше време, когато аз вярвах, че все пак, може би, ще мога да водя борбата срещу марксизма с помощта на държавната власт. Януари 1923 година ме накара да разбера, че това едва ли беше възможно. Предпоставката за сразяването на марксизма не е най-първо Германия да бъде освободена; Германия никога няма да бъде освободена, преди да бъде сразен марксизмът. Тогава аз се оттеглих и не мислех за нищо друго, освен да разширявам Движението, докато то, като буйна вълна, се разлее по цяла Германия.

Но ето, че дойде Държавното главно комисарство и тогава започна борбата, която аз от самото начало не одобрявах. Малкият господин трябваше сам да признае, че аз не съм се натрапил на Държавното главно комисарство, а че са ме търсили, няколко дни са ме търсили. Аз не вярвах във възможността да се прокара тази борба. Ако тук се изтъква, че думата преврат трябва да се схваща иначе, ние не знаехме това; ние давахме на тези думи тяхното историческо значение.

 

Господин фон Кар заяви тук, че той не бил се интересувал от политика дотогава, докогато през март 1920 година го поканили да стане от леглото и да се отдаде изцяло на политиката. Аз мисля, че птичката трябва да пее, защото е птичка. И един човек, който е роден за политик, трябва да се занимава с политика, независимо от това, дали е на свобода или е в затвора, дали седи на плюшен стол, или трябва да се задоволява с една твърда пейка; съдбата на неговия народ ще го вълнува от ранна сутрин до късна нощ.

 

Кар трябваше един ден да стане дори диктатор. Моля да си спомните две неща, които каза този човек. Той каза, че не бил искал, но бил заставен. Втора една негова фраза гласеше, че той не бил се натрапвал, а че бил принуден. Който е роден за диктатор, той не бива заставян, а сам желае; не бива изтикван напред, а сам се изтъква. Не е там работата, че такова нещо би било нескромно; нима е нескромно от страна на един работник, когато иска да му се даде тежка работа? Да не би да е дръзко от страна на един човек с високо чело, когато денонощно мисли, докато най-сетне подари на човечеството някое откритие? Който се чувства призван да управлява един народ, няма право да казва: „Ако ме желаете, ако ме повикате, ще работя с вас“. Той има задължението да стори това. Вярвайте, че именно, такива хора са били Шарнхорст, Йорк, Гнайзенау или най-после, барон фон Щайн, който, с преизпълнено от омраза сърце, беше извикал: „Искам да смажа Наполеон!“.

 

Това, което не виждам у Кар, то е, според мен, най-характерното нещо за големия човек. Господин фон Кар беше популярен. Това, което му липсва, беше неотдавна изразено от Мусолини със следните думи: „Не бих искал да живея на този свят, ако не се чувствах заобиколен от любов и омраза“. Кар имаше популярност, но нямаше гръб, който да носи омразата. Той не беше героична натура. Мислите ли, че бях дързък, че след като опознах по-добре този човек, тогава, когато искаха да ме спечелят, веднага заявих: Струва ми се, че борбата при такова водачество няма изгледи за успех!

 

Господин прокуроре, както вие казвате в обвинителния акт, че би трябвало да чакаме със стиснати зъби, докато узрее жетвата, така и ние чакахме. И когато дойде човекът, ние извикахме: Жетвата е узряла, часът е настъпил! Едва тогава, след дълго колебание, аз се съгласих да участвам, но веднага поставих две условия: аз исках да получа политическото ръководство в своята ръка и второ, исках ръководството на организацията, за която копнеехме всички ние и за която и вие вътрешно също така копнеете, да получи героя, който, най-сетне, е призван за това в очите на цяла млада Германия. Свидетелят заяви подигравателно, че трябвало да бъде взет Лудендорф, защото тогава войската нямало да стреля. Престъпление ли е това от моя страна? Държавна измина ли се криеше в това, че аз казах на Лосов: „Както вие започвате борбата, ще стигне до борба; но както аз си представям работата, няма да се дойде до борба.“

Четири и половина години аз стоях рамо до рамо със своите другари на бойното поле. Мислите ли, че бих могъл да вдигна пистолета срещу някого, който тогава е стоял рамо до рамо с мен? Нима някой от нас би могъл да убие някого от тези, на които трябва да гледаме един ден като на водачи в борбата? Та нали всички ние преследвахме целта – да дойде часът, в който тази малка войска от сто хиляди души ще бъде увеличена и в който ние пак ще тръгнем рамо до рамо с тях! За нас тогава положението беше ясно.

 

Това, което сега се заявява тук допълнително, тогава не беше известно. Какво искахме ние на 8 ноември вечерта? В Райха всички господа искаха да имат една директория. Това, към което се стремят в Райха, не може да бъде осъждано в Бавария. Директорията вече съществуваше в Бавария, тя се състоеше от господата Кар, Лосов и Зайсер. За някакво законно правителство ние не знаехме нищо повече, само се бояхме, че при последното решение, може би, ще се появят още някои пречки.

 

Тук се учудват на нашата сплотеност, въпреки различните формални възгледи. За мене казват, че съм бил, в края на краищата, републиканец, за Пьонер – че бил монархист, а Лудендорф бил верен на династията на Хоенцолерните. Да бъдат сплотени толкова различни хора, това е доказателство за силата на нашата идея. Съдбата на Германия не се заключава в републиката или в монархията, а в съдържанието на републиката или на монархията. Това, срещу което се боря, не е държавната форма като такава, а жалкото и́ съдържание. Ние искахме да създадем в Германия онези предпоставки, които единствени биха вдигнали от нас железния юмрук на враговете ни. Ние искахме да създадем ред в държавните финанси; да изгоним търтеите; да подемем борба срещу международното борсово заробване и срещу създаването на тръстова система в цялото наше стопанство; да водим борба срещу политизирането на синдикатите; но, преди всичко, трябваше да бъде отново въведен най-високият дълг на честта, който ние познавахме като германци: дългът да се носи оръжие, военната повинност. И аз ви питам сега: това, което ние искахме, държавна измяна ли е? Най-после, ние искахме нашият народ да бъде доведен до бунт срещу застрашаващото ни поробване; искахме да настъпи най-сетне времето, когато нямаше да приемаме вече плесница след плесница, с вечно овче търпение.

 

Сега се казва: Но Негово Превъзходителство фон Кар, фон Лосов и фон Зайсер не желаеха събитията на 8 ноември вечерта. Обвинителният акт сочи, че ние сме тикнали господата в едно положение на принуда. В положение на принуда бяхме изпаднали ние, и то заради тези господа; те ни тикнаха в него. Господин фон Кар трябваше да каже почтено: „Господин Хитлер, под преврат ние разбираме нещо друго, под поход срещу Берлин ние разбираме нещо друго“. Той би трябвало да има доблестта да ни каже: „С това, което правим тук, ние преследваме по-други цели, отколкото мислите вие“. Той не направи това и последиците тежат изключително върху тези трима господа.

 

Сега трябва да отправя две молби. Най-напред, аз не моля за себе си лично. В моите очи би изглеждало жалко да се моля за нещо, за което зная, че ще ми бъде признато от поколенията. От господата Кар, Лосов и Зайсер ми беше обяснено, че разчистването на сметките с Берлин ще стане в посочената форма. Господа съдии, вие можете да вярвате това или не. Едно не можете да отречете: че аз съм осведомявал моите хора, именно, в този смисъл. Затова вие имате дълг да признаете поне за тях, че не са виновни. Ако не искате да признаете същото и за мене, добре. Но за другите, за които казвам, че така съм ги осведомявал, трябва да го признаете. Защо моля за това? Организацията беше създадена, вие знаете по какви съображения – и в нея беше въведен принципът на безпрекословното подчинение. Не оставяйте да отидат в затвора хора, които са действали съобразно с наложения им дълг на послушание.

 

На второ място ви моля за нещо – пак не за себе си – за нещо, което, според мене, един ден ще бъде срамно и позорно за германския народ. Обвинителният акт предвижда прилагането и на параграф 9 от закона за защита на републиката. Не прилагайте този параграф! Като ученици вие също сте изучавали германската история и сигурно изпълнени от срам, сте прелиствали онези места, където се говори за времето, когато най-добрите хора на нашия народ са бивали изгонвани, щом са ставали неудобни на министрите. Аз бях в продължение на четири години вън от земята, която трябва да наричам свое отечество. Тогава, с жарка любов броях часовете, които щяха да ми позволят да се върна от Франция в нея. Ако би било необходимо и днес бих излязъл вън от отечеството си, дори като изгнаник. Но погрижете се, щото в бъдеще да не се повтаря най-големият позор на германската нация. Белег на низост у един народ е, когато неговите членове не са вече в състояние така да се зачитат взаимно, че да не се стига до изгнаничество. Това, което се прави тук в последните месеци, да се екстрадират германци, които не са желали нищо друго, освен щастието на отечеството, това един ден ще хвърля горчив срам в лицето на стотици хиляди германски момчета, и те ще си казват: Колко позорни сме ние, в това отношение, в сравнение с други народи!

 

Сега трябва да се спра на нещо, което твърди обвинителната власт: „Ние подлежим на наказание, защото предприятието не е неуспяло. Делото от 8 ноември не е неуспяло! То щеше да е неуспяло, ако някоя майка дойдеше при мене и ми кажеше: господин Хитлер и моето дете тежи на вашата съвест! Но аз мога да ви уверя, че нито една майка не е дошла. Напротив, дойдоха хиляди други и се наредиха в нашите редици. За младите хора, които паднаха, един ден ще се казва, както може да се прочете на обелиска: „И те умряха за освобождението на отечеството.“ Видимият белег за успеха на 8 ноември е това, че като последица от него младежта се надигна, подобно на буйна вълна и се сплоти. Най-голямата печалба на 8 ноември е тази, че той не доведе до отчаяние, а допринесе за запалването на най-силно въодушевление в народа. Вярвам, че ще дойде часът, когато масите, които днес стоят на улицата с нашето знаме на пречупения кръст, ще се обединят с другите и че кръвта няма да ни дели вечно. Когато научих, че именно полицията е стреляла, аз изпитах едно щастливо облекчение: Поне не беше войската... Тя си бе останала все така непокварена, както и по-преди. Ще дойде ден, когато войската ще застане на наша страна – офицери и войници.

 

Войската, която ние обучихме, расте от ден на ден, от час на час, все по-бързо. Точно в тези дни аз имам гордата надежда, че един ден ще дойде часът, когато тези буйни чети ще станат дружини, дружините – полкове, полковете – дивизии; когато старата кокарда ще бъде извадена от калта; когато старите знамена отново ще се понесат, развени, напред; когато ще дойде примирието при вечния последен Божи съд, пред който ние сме готови да застанем. Тогава измежду нашите кости и измежду нашите гробове ще заговори гласът на онзи съд, който единствен е призван да ни съди. Защото не вие, господа съдии, ще произнесете присъдата над нас; присъдата ще произнесе вечният съд на историята, която ще си каже думата върху обвинението, което се отправя срещу нас. Присъдата, която вие ще издадете, аз я зная. Но онзи съд няма да ни пита: Извършихте ли държавна измина, или не? Онзи съд ще съди нас, ще съди началника на генералния щаб на старата войска, ще съди неговите офицери и войници, които като германци, са желали най-доброто за своя народ и за своето отечество, които са искали да се борят и да умрат. Ако щете хиляди пъти ни признайте за виновни – богинята на вечния съд на историята ще скъса с усмивка обвинителния акт на прокурора и присъдата на съда: защото тя ще ни оправдае!