Адолф Хитлер – реч пред Индустриалния клуб в Дюселдорф

 

 

 

27 януари 1932

 

Ако националсоциалистическото движение днес се разглежда като анти-икономическо от широките маси в Германия, то аз вярвам, че причината се състои в това, че ние тогава бяхме заели по-друга позиция по събитията, които доскоро определяха развитието на сегашното положение, отколкото другите организации, важни в обществения живот. Дори и сега нашият възглед се различава в много аспекти от този на нашите опоненти.

 

Ние националсоциалистите, сме убедени, че необходимостта няма крайна, дълбока причина в общите световни процеси, които по някакъв начин биха изключили повече или по-малко възможности за пробуждането на народа от самото начало. Ако беше вярно, че неизбежната причина за германското бедствие е единствено така наречената световна криза – една световна криза, върху чийто ход ние като народ естествено не можем да упражняваме никакво, или пък просто нищожно влияние – тогава бъдещето на Германия би било мрачно. Как ще се променят нещата, ако не изобличим главните виновници? Според мен идеята, че само световната криза е виновна, би изпълнила човешката мисъл с опасен песимизъм. Естествено, колкото повече причините за сегашното положение се отдалечават от съображенията на способността на индивида да влияе, толкова повече той ще се отчайва, че някога ще може да направи каквато и да е промяна. Резултатът – постепенна летаргия след която идва безразличието и в крайна сметка може би отчаянието.

 

Защото смятам, че е важно да скъсаме с концепцията, че съдбата ни зависи от света. Не е вярно, че мизерията на нашия народ се дължи на световна катастрофа, но е вярно, че сме изпаднали в общонационална криза, понеже в нашата страна от самото начало са допуснати определени грешки. Не мога да кажа: „Според всеобщото мнение Версайският мирен договор е причина за нашето нещастие“. Какво е мирният договор от Версай, ако не дело на човека? Това не е нещо, което ни е наложено или внушено от Провидението. Това е дело на човека, за което, разбира се, хората отново трябва да бъдат държани отговорни със своите заслуги или с грешките си. Ако беше другояче, как изобщо хората биха могли да се отърват от това изобретение, Версайския мирен договор? Аз съм на мнение, че няма процес, причинен от човешката воля, който да не може да бъде променен от друга човешка воля.

 

Както самият Версайски мирен договор, така и всички последици от него бяха резултат от политика, която преди петнадесет, четиринадесет или тринадесет години може би се смяташе за правилна, поне във вражеските държави, но която от наша гледна точка беше катастрофална, дори да беше покривана от милиони германци преди десет години или по-малко и която днес се разкрива в цялата си невъзможност. Затова заявявам, че в Германия би трябвало да носи безусловна вина за това стечение на обстоятелствата, ако изобщо ми се вярва, че германският народ все още може да окаже някакво влияние в името на промяната на положението към момента.

 

Според мен също е погрешно да се твърди, че настоящият живот в Германия се определя само от предимствата на външнополитическите съображения. Разбира се, един народ може да стигне дотам, че външнополитическите условия напълно да повлияят на личните му взаимоотношения и характер. Но не трябва да се казва, че тази криза е волева, нито пък че е възникнала изначало. По-скоро е жизненоважно народът да осигури нужните условия за коренната и́ промяна.

 

Ако някой ми каже, че външната политика е преди всичко решаваща за живота на един народ, тогава първо трябва да си задам въпроса: Какво всъщност означава политика? Съществуват редица определения. Фридрих Велики е казал: „Политиката е изкуството да служиш на държавата си с всички средства“. Бисмарк заявява: „Политиката е изкуството на възможното“ – изхождайки от идеята, че всичко трябва да се прави в сферата на възможностите, за да служи на държавата, и – в по-късната трансформация в понятието за националност – нацията. Друг пък мисли, че тази служба на народа може да бъде осъществена, както с мирни, така и с военни средства. Защото Клаузевиц казва: „Войната е продължение на политиката, макар и с различни средства.“ От друга страна, Клемансо смята, че мирът днес не е нищо друго освен продължение на борбата и преследване на целта отново с различни средства. Накратко, политиката не е и не може да бъде нищо друго освен защита на жизнените интереси на един народ и практическо осъществяване на неговата борба за съществуване с всички средства. Затова е съвсем ясно, че тази борба започва от самите хора и че народът е същевременно самата ценност, която трябва да бъде запазена. В крайна сметка всички функции на народната маса трябва да служат само на една цел, да осигурят запазването на нацията за в бъдеще. Затова не мога да кажа, че външната политика или икономическата политика са от първостепенно значение. Разбира се, за да живее, един народ се нуждае от икономика. Но тази икономика е само една от фундаменталните функции на организма на народа. Най-съществена обаче е отправната точка – именно самите хора.

 

Не трябва да се казва, че външната политика определя пътя на един народ, а че преди всичко хората са тези, които очертават за себе си пътя в околния свят в своята вътрешна стойност, в своята организация и в своето образование, изграждащи тази ценност. Няма да си позволя да кажа, че външната политика би могла по някакъв начин да промени значително стойността на народа, длъжен съм обаче да кажа, че всеки народ трябва да се бори за защита на своите интереси и бива да води само борбата, която съответства на най-съкровената му природа, ценностите, способностите, качеството на неговата организация и т.н. Разбира се, външнополитическата ситуация след това отново ще окаже ретроактивно влияние. Но ние го преживяваме с възклицания от рода на: „Каква разлика в реакцията на отделните народи към външнополитическите условия!“ Реакцията се определя от вътрешната конституция, от вътрешната стойност, от благоразположението, от способностите на всеки народ. Следователно мога да заключа, че дори ако основната ценност на една нация остане същата, промените във вътрешната организация на живота на тази нация вече могат да доведат до промяна в отношението към външния свят.

 

Затова е погрешно да се твърди, че външната политика оформя един народ; По-скоро народите регулират отношенията си с останалия свят според присъщите си сили, като се съобразяват със запаса от знания, който имат, за прилагането им. Можем да бъдем напълно убедени, че ако имаше друга Германия на мястото на днешна Германия, отношението към останалия свят също щеше да бъде съществено различно. Предполага се обаче, че влиянията на останалия свят биха се появили в различна форма. Да се отрича това означава, че съдбата на Германия вече не може да бъде променена, независимо какъв полк от воини управлява в Германия. Ако се поддържа такъв възглед, веднага може да се намери коренът му и обяснението за него: твърденията, че съдбата на един народ се определя само от чужди държави, винаги са били оправдания на лошите правителства. Слабите и лошите правителства винаги са използвали точно този аргумент, за да оправдаят собствените си провали или тези на своите предшественици, провала на цялата си традиционна и фиксирана посока и да заявят от самото начало, че никой друг в този момент не би могъл да го направи по различен начин, понеже се чудят какво би могъл да направи с народа си този някой, ако са налице условия, фиксирани и вкоренени в останалия свят – който, разбира се, трябва да бъде разбиран и като фиксирана стойност.

 

От друга страна, аз мисля така: три фактора по същество определят политическия живот на един народ.

 

Първо, присъщата стойност на един народ, която се предава отново и отново като наследствен материал, ценност, която претърпява промяна само когато носителят на това наследство, народът, се промени изцяло, в жилите и в кръвта си. Сигурно е, че някои черти на характера, някои добродетели и определени пороци се повтарят през поколение в народите, докато тяхната вътрешна природа и съставът на тяхната кръв не са се променили значително. В творбите на римските писатели виждам добродетелите и пороците на нашия германски народ възгласи: точно така, както ги виждам днес. Тази вътрешна ценност, която определя живота на хората, от нищо не може да се затрие, освен от коренна промяна в състава на кръвта. За известно време той (народът) може да почувства, че всичко в живота му е нелогично, а възпитанието му – неразумно. Но тогава се губи ефектът на самото възпитание, докато основната ценност все още я има. Това е големият източник на всички надежди за възраждането на един народ. Тук се крие правото да се вярва не само, че народ, който в продължение на хиляди години е давал безброй примери за опазването на най-висшата вътрешна ценност, не може изведнъж да започне да я изгубва от ден на ден, а и че е способен един ден да я задейства наново. Ако това не беше така, вярата на милиони хора в по-добро бъдеще – мистичната надежда за нова Германия – може би нямаше да бъде разбираема. Непонятно как този германски народ, чийто численост намаля от 18 на 131/2 милиона души в края на Тридесетгодишната война, когато копнежът за ново държавно устройство отново завладя стотици хиляди, а накрая и милиони, все още е способен да запали искрата на възхода чрез труд и усърдие. Би било непонятно, ако нямаше нещо несъзнателно в убеждението на всички тези отделни хора, че съществува ценност сама по себе си, която се е появявала отново и отново през хилядолетията, понякога изтласквана назад и възпрепятствана в действието си от лошото управление, от лошото възпитание, от лошото изграждане на държавата, но в крайна сметка народът винаги се е борил чрез нея (ценността) отново и отново, облагодетелствайки света със спектакъла на нашия нов възход.

 

Казвал съм, че тази ценност може да бъде опорочена. Преди всичко обаче все още има две други явления в неразривна взаимовръзка, които можем да наблюдаваме отново и отново във всенародния упадък. Първото представлява превръщането на личностната стойност, на индивидуалността, в изравняващо, числено понятие – демокрация. Второто е отрицанието на стойността на народа, отрицанието на разнообразието на разположението, изпълнението и т.н. на отделните народи. Двете явления са взаимно зависими или поне си влияят едно на друго. Интернационализмът и демокрацията са неразделни понятия. Логично е, че демокрацията, която отрича особената стойност на индивида в един народ и намества на негово място една колективна стойност, една числена стойност, протича по абсолютно същия начин в живота на нациите и там се изражда в интернационализъм. Като цяло се казва, че няма вродени народни ценности, но най-много може би се появяват моментни различия в образованието; обаче няма съществена разлика в значимостта на негрите, арийците, монголците, червенокожите. Тази концепция, която е в основата на целия ни настоящ международен фиктивен свят и която има такова въздействие, че в крайна сметка ще накара марионетките си да допуснат някой негър да председателства сесиите на Обществото на народите, неизбежно води до по-нататъшната последица от отричането на различията в значимостта на отделните представители на този народ. Това, разбира се, означава също, че всяка съществуваща специална способност, всяка съществуваща основна ценност на един народ може да стане практически неефективна. Защото величието на една нация произтича не от сумата обикновени постижения, а от сумата върховни постижения. Не може да се каже, че първото впечатление за културата на хората се корени във впечатлението от тяхно съвкупно постижение. Цялата тази „сграда на културата“ в своите основи и във всичките си тухли не е нищо друго освен резултат от творческите способности, постиженията, интелигентността, усърдието на отделните човешки същества, най-големите и велики крайни постижения на отделните божествено надарени гении, средните постижения на средно способните човешки същества и несъмнено общата човешка работна сила за остойностяване творенията на човешките същества, доказали се като гении и таланти. Но е естествено, че когато способните умове на една нация, които винаги са малцинство, се приравнят по стойност с всички останали, тогава постепенно би трябвало да се получи една мажоритизация[1] на гения, мажоритаризация на способностите и стойността на личността, мажоритаризация, която тогава обаче погрешно би била наречена „народно управление“. Защото това не е правило на народа, а реално правило на глупостта, посредствеността, половинчатостта, малодушието, слабостта, неадекватността. По-скоро е правило, което позволява народът да бъде управляван и воден във всички сфери на живота от своите най-способни, родени за това индивиди, а не от незнаещи мнозинства. По този начин обаче демокрацията ще доведе на практика до заличаване на реалните ценности на един народ. Затова е разбираемо също, че народите с велико минало, още от времето, когато са ставали все по-демократични, предавайки се на масово господство, до днес бавно обезличават предишното си статукво; защото съществуващото и потенциално превъзходство на хората във всички сфери на живота сега става практически неефективно заради преиначаването на цифрите и числата в народните статистики. И така един подобен народ постепенно ще загуби стойността не само на културния, стопанския и икономическия аспект, а изобщо на самия живот в държавата. За сравнително кратко време ще се стигне дотам тя (държавата) вече да не притежава същата стойност спрямо останалия свят. Жизнено необходимо е да се промени начинът, по който другите народи по света възприемат нашата страна. Не е въпрос на безразличие дали един народ ще влезе в период, подобен на този от 1807 до 1813 г., под ръководството на най-способните умове, на които се дава нечувана власт, или ще марширува в период, подобен на този от 1918-1921 г., под ръководството на театралните кукли на парламентарната масова заблуда. В единия случай резултатът от развитието на вътрешната структура на националния живот се разглежда като част от най-висшите постижения, които със сигурност вече са оправдани в националната стойност, но чиито ефекти е възможно да бъдат приложени само по този начин, докато в другия случай дори вътрешно съществуващата стойност вече е изчезнала.

 

Наистина може да се стигне дотам, че един абсолютно трудолюбив народ, в чието съществуване почти нищо не се е променило – особено по отношение на усилията на индивида – да изгуби толкова много в цялостното си представяне на чуждите страни, че вече да няма никаква тежест по отношение на тях.

 

Има и трети фактор: а именно, мнението, че животът в този свят, тъй като човек отрича личната ценност и специалната национална стойност, не бива да се опазва чрез борба. Това е възглед, може би маловажен, ако пусне корени само в отделни умове, но с ужасни последици, защото бавно трови цял един народ. Не е вярно, че такива общи идеологически промени остават само на повърхността или означават само чисто духовни процеси. Не, рано или късно те дълбоко повлияват на всички човешки прояви в кръговрата на живота.

Нека ви дам един пример: вие сте на мнение, господа, че германската икономика трябва да се гради върху идеята за частна собственост. Сега на практика можете да поддържате такава идея за частна собственост само, ако тя изглежда логично обоснована по някакъв начин. Тази идея трябва да извлече своята етична обосновка от прозрението за естествената необходимост. Не може да се мотивира просто с думите: „Досега е било така, затова трябва да продължи да бъде така.“ Защото в периоди на големи държавни катаклизми, на коренни промени в хората и в тяхното мислене, институциите, системите на народа и т.н. не могат да останат недокоснати само защото са съществували в същия вид до даден момент. И тук трябва да кажа: частната собственост може да бъде морално и етично оправдана само, ако приема, че постиженията на хората са различни. Само тогава мога да определя, че тъй като постиженията на хората са различни, резултатите от техните усилия също са различни. Но ако резултатите от постиженията на хората са различни, целесъобразно е да оставим мъжете да координират тези резултати в приблизително една и съща пропорция. Би било нелогично управлението на резултата от конкретно постижение, свързано с личността, да се повери на следващия най-добър по-нисш или на група хора, които вече са доказали, че са неспособни да изпълнят този свой дълг към индивида. Следователно трябва да се признае, че човешките същества от самото начало не са еднакво ценни и еднакво важни икономически във всички области. Вярно е обаче, че е лудост да се каже, че в значимостта на подразделенията на икономическата сфера непременно има разлики, но не и в значимостта на тези на политическата! Абсурдно е икономическият живот да се основава на идеята за постиженията, за стойността на личността и по този начин практически на авторитета, но политически да се отрича този авторитет на личността и да се поставя на негово място законът за важността на мнозинството – както е според демократичните устои. В последствие би трябвало да започне да възниква дихотомия[2] между икономическите и политическите възгледи; която ще се опитаме да преодолеем, като асимилираме първото с второто, защото тази дихотомия е останала само гола, бледа теория. Междувременно идеята за равенство на ценностите е издигната в система не само политически, но и икономически. И не просто в абстрактна теория: не, тази икономическа система живее в гигантски организации – наистина, тя вече е покрила огромна площ от държавата.

 

Например, животът се основава на значението на личността в нейната практическа дейност. Сега тя бавно бива заплашена от господството на числата. Но в държавата има организация – армията – която не може да бъде демократизирана по никакъв начин, без да се предаде. Това само по себе си е доказателство за слабостта на мирогледа, че той не е приложим във всички области на живота. С други думи, армията може да съществува само ако поддържа абсолютно антидемократичния принцип за абсолютна власт в основата и абсолютна отговорност на върха, докато демокрацията означава практически пълна зависимост от основата и авторитет от върха. Резултатът обаче е, че в държава, в която целият политически живот, започвайки от общността и завършвайки в Райхстага, се основава на идеята за демокрация, армията трябва постепенно да се превърне в чуждо тяло, при това чуждо тяло, което задължително се усеща като такова. За демокрацията това е чужда идея, чужд мироглед, който одушевява това тяло. Вътрешната борба между представителството на демокрацията и представителството на властта явно е неизбежната последица от това, борба, на която сме свидетели в Германия.

 

Не може да се предположи, че може да има внезапен застой в тази борба. Не, напротив: тази борба ще продължи, докато нацията или окончателно потъне в интернационализма и демокрацията и по този начин стане жертва на пълно разпадане, или докато не се създаде нова логическа форма на вътрешен живот за себе си.

 

От това следва, че възпитанието на пацифизма задължително трябва да има ефект върху най-малкия индивидуален живот. Идеята на пацифизма е логична, ако приемам общото равенство на народите и човешките същества. В края на краищата, какъв е смисълът да се борим тогава? Идеята на пацифизма, пренесена в практическата реалност и във всички сфери, постепенно би довела до унищожение на състезателния инстинкт, на амбицията за специални постижения от всякакъв вид. Не мога да кажа: „Политически ще станем пацифисти, нека отхвърлим идеята за необходимостта да запазим живота си чрез борба, но икономически искаме да останем яростни конкуренти.“ Ако се отърва от идеята да се боря със себе си, е съвсем без значение, ако тя остане валидна само за отделни области. В крайна сметка политическите решения са решаващи за индивидуалното представяне. Можете да изградите най-добрата икономика в продължение на 50 години въз основа на авторитетната гледна точка, въз основа на меритокрацията[3]; Можете да строите работи в продължение на 50 години; Можете да натрупате богатство в продължение на 50 години и можете да унищожите всички резултати от тези 50 години в три години на неуспешни политически решения (енергично одобрение). Това също е очевидно, защото политическите решения бяха извлечени от корен, различен от конструктивните икономически.

 

Да обобщя, виждам два принципа, които са рязко противоположни един на друг: принципът на демокрацията, който е принципът на разрушението навсякъде, където има практически ефект. И принципът на авторитета на личността, който бих искал да нарека принцип на постижението, защото всичко, което човешките същества са постигнали досега, всички човешки култури, са мислими само от господството на този принцип.

 

Присъщата ценност на един народ, естеството на вътрешната организация, чрез която тази ценност трябва да бъде осъществена и начинът на възпитание са отправни точки за политическото действие на един народ и същевременно стоят в основата на резултатите от това действие.

 

Не мислете, че народ, който се е ограбил от своите ценности по същия начин, както германците в по-ранните векове, независимо дали е имало световна криза, или не, е бил в по-благоприятно положение. Ако хората поемат по пътя, по който ние поехме – практически за тридесет или тридесет и пет години, официално за тринадесет години – тогава няма да могат да стигнат доникъде другаде, освен дотам, където е Германия в момента. Разбираемо е, че днес явленията на кризата се разпространяват почти по целия свят, ако вземем предвид, светът вече е толкова отворен и взаимните отношения са укрепнали по начин, който едва ли е бил възможен преди 50, 80 или 100 години. И все пак е погрешно да се смята, че процесът е възможно да се осъществи сега, през 1932 година. Не, световната история е преживявала нещо подобно повече от веднъж. Всеки път, когато определени отношения между народите създават съответни ситуации, болестта на тези народи следва да се разпространи и да повлияе на цялостното статукво. Безсмислено би било да кажем, че желаем да изчакаме, докато общото положение се подобри. Това е невъзможно. Защото положението, което виждате днес, не е резултат от божествено разкриване на волята, а е резултат от човешки слабости, човешки грешки, човешки заблуди. Съвсем естествено е първо да настъпи промяна в тези причини и затова хората първо трябва да бъдат отдадени на това да предприемат вътрешна промяна, преди да може да се направи сметка за външна такава.

 

Ако насочим поглед към настоящата ситуация в света: Имаме редица нации, които въз основа на вродена висша ценност са създали за себе си стандарт на живот, който е непропорционален на жизненото пространство, което обитават в гъсто населени селища. Имаме така наречената бяла раса, която е придобила привилегировано положение в света в течение на около хиляда години от упадъка на античността. Но аз не мога да разбера икономически привилегированото положение на бялата раса спрямо останалия свят, ако не я приведа в най-тясна връзка с политическата концепция за господство, която е била присъща на бялата раса като нещо естествено в продължение на много векове и която тя външно е представяла. Ако искате да изберете някоя територия, вземете например Индия: Англия не е придобила Индия по право и ред, а без оглед на желанията, мненията или правните прояви на местните жители и е поддържала това господство, ако е необходимо, с най-брутална безпощадност. Точно както Кортес и Писаро някога присвоиха Централна Америка и северните държави на Южна Америка не въз основа на някакви правни претенции, а от абсолютното, вродено чувство за господство на бялата раса. Нито пък уреждането на северноамериканския континент е резултат от някакви по-висши правни претенции, според демократичното или международното разбиране, а от чувството за справедливост, което се корени единствено в убеждението за превъзходството и правото на бялата раса. Ако трябва да се замисля за това състояние на духа, което е завладяло света през последните три-четири века на бялата раса, тогава съдбата на тази раса наистина не би била по-различна от съдбата на китайците: неизмеримо сгъстена маса от хора, натъпкана на изключително малка площ – това е пренаселеността с всичките и́ неизбежни последици. Ако съдбата е накарала бялата раса да тръгне по друг път, то е само защото тази бяла раса е била убедена, че има право да организира останалия свят. Независимо от това как това право се прикрива пред външния свят, на практика това е упражняване на изключително брутално право на господство. От тази политическа концепция израства почвата за икономическото завземане на „другия свят “.

 

Един известен англичанин някога е писал, че характерната черта на английската политика е този прекрасен „брак“ на икономическите придобивки с консолидирането на политическата власт и обратно, на разширяването на политическата власт с непосредствено икономическо притежание. Взаимодействие, което е немислимо в момента, когато един от двата фактора липсва. Знам обаче, че има мнение, че е възможно да завладеем света икономически. Но това е една от най-големите и мрачни заблуди, които съществуват. Нека англичанинът води своята борба за Индия само икономически, нека Англия най-сетне се откаже от отношението, което някога и́ е донесла Индия, това отношение, което я е запазило в многото въстания и в дългите кървави борби около средата на миналия век, и ще видите: английските фабрики няма да задържат Индия – те ще стоят неподвижно, защото старият дух на Англия, духът, който някога е създавал условията за тези фабрики, отдавна е изгубен!

 

Днес сме изправени пред едно световно положение, което може да бъде осмислено от бялата раса само ако се признае за безусловен „бракът“ на майсторството в политическата воля и майсторството в икономическата дейност, едно прекрасно съвпадение, което е оставило своя отпечатък върху целия минал век и под последствията, на което белите народи отчасти са претърпели забележително развитие: Вместо да се разширяват по отношение на пространството, вместо да експортират хора, те са изнасяли стоки, изградили са икономическа световна система, която намира характерния си израз във факта, че ако приемем различни стандарти на живот на земята – има гигантски свят – централни фабрики в Европа, а отскоро и в Америка, и огромни пазари и източници на суровини в останалите страни. Но бялата раса може да запази позицията си на практика само, ако се запази разнообразието на стандарта на живот в света. Дайте на нашите така наречени пазари днес същия стандарт на живот, какъвто имаме ние, и ще видите, че върховенството на бялата раса, изразено не само в политическата власт на нацията, но и в икономическото положение на индивида, няма да може повече да се поддържа.

 

Различните народи досега са си осигурили това надмощие по различни начини, според вътрешните си наклонности; Може би най-гениалният от тях в миналото беше народът на Англия, който отвори от нови по-нови пазари и веднага ги закотви политически, така че да е абсолютно възможно Великобритания – приемайки постоянна умствена нагласа – да изгради свой собствен икономически живот, повече или по-малко независим от света. Други народи не постигат тази цел, защото изразходват духовната си енергия във вътрешни идеологически – преди също и религиозни – борби. По време на големия период на световно териториално разширение те със сигурност се развиват във вътрешен план, а по-късно също се опитват да участват в световната икономика; но пазарната им икономика не върви напред и до ден днешен.

 

Когато например Германия започва да основава колонии, вътрешният ход на мисълта, този много хладен, трезв английски начин на мислене за основаването на колониите, бива частично заменен от повече или по-малко романтични идеи: да се предаде германската култура на света, да се разпространи германската цивилизация – неща, които са абсолютно отдалечени от англичанина в колониалната епоха. Затова практическите резултати не би трябвало да отговарят на очакванията – освен факта, че някои от обектите не могат да сбъднат висшите романтични надежди.

 

Особено, след като броят на представителите на бялата раса постепенно се увеличава по такъв начин, че запазването на гигантските цифри, които го обозначават, изглежда гарантирано само ако икономическите възможности за продажби и търг в света са гарантирани. Така че всъщност част от света е абсолютно зависима от поддържането на статукво, което ние, германците, като демократи и хора от международното Общество на народите, отдавна сме отхвърлили духовно. Резултатът е очевиден: конкуренцията в крайна сметка докара народите на Европа до все по-голямо подобрение на производството, а бързото подобрение на производството доведе до трайно „спестяване“ на човешки ресурс. Докато отварянето на нови световни пазари върви в крак с това, работната ръка, спестена в производството на селското стопанство и по-късно в занаятите, лесно да може да бъде прехвърляна отново и отново в нови производства, виждаме една характеристика на миналия век – само от селското стопанство се пести работна ръка, която влиза в занаятите. По-късно, в самите занаяти, заради рационализирането на производствените методи, все повече хора стават жертва на това да се пести от техния труд и на свой ред намират нови възможности за живот, което се улеснява от разширението на отраслите на производството. Но този процес е възможен само докато има постоянно нарастваща възможност за покупка, възможност, която е трябвало да бъде толкова голяма, колкото и увеличението на производството.

 

Днес световната ситуация накратко е следната: Германия, Англия, Франция и освен това – по неубедителни причини – Американският съюз[4] и цяла поредица от малки държави са индустриални нации, зависими от износа. След края на войната всички тези народи намират световен пазар, почти изпразнен от потребителски стоки. Сега промишлените и производствените методи, които по време на войната бяха особено изобретателни от научна и теоретична гледна точка, се възползваха от тази голяма празнота и започнаха да преобразуват фабриките. Да се инвестира капитал и под принудата на вложените капитали да се увеличи производството до краен предел. Този процес може да върви добре за две, три, четири, пет години. Той би могъл да продължи добре, ако се създадат нови търговски обекти в съответствие с бързото увеличаване и подобряване на производството и неговите методи. Това е въпрос от най-голямо значение, защото рационализирането на икономиката, започвайки от началото на рационализацията на основната икономика, води до спестяване на човешки труд, спестяване, което е полезно само ако спестената енергия може лесно да бъде прехвърлена обратно към нови отрасли на икономиката. Виждаме обаче, че след Световната война не е имало съществено разширяване на пазарите; напротив, те са се свили относително в резултат на това, че броят на страните износителки бавно се е увеличил и че безброй бивши пазари сами са били индустриализирани и че най-сетне нов голям износител, Американският съюз – който може все още да не е всемогъщ във всички области, но със сигурност в някои от тях – може да разчита на производствени предимства, които ние в Европа не притежаваме и не можем да притежаваме.

 

Ние виждаме като последното най-значимо явление факта, че успоредно с бавното объркване на европейската бяла мисъл, в част от Европа и голяма част от Азия се заформя един светоглед, който заплашва да откъсне този континент напълно от структурата на международните икономически отношения – явление, което германските държавници все още подминават днес с удивителна лекота. Когато например чуя реч, в която се подчертава, че е необходимо германският народ да застане единен, тогава трябва да попитам: Наистина ли вярваме, че това единно положение днес е само въпрос на добра политическа воля? Не виждаме ли, че в нас вече се е отворил разрив, разрив, който не преследва някои умове, но чийто духовен изразител днес е в основата на една от най-големите световни сили? Че болшевизмът е не само тълпа, която вилнее по улиците на Германия, но и светоглед, който е на път да подчини целия азиатски континент и който днес се простира почти от източната ни граница до Владивосток!

 

Представят ни го така, сякаш е просто въпрос на духовни проблеми на отделни фантазьори или отделни злонамерени. Не, един светоглед е завладял една държава и тръгвайки от нея бавно ще разтърси целия свят и ще го свали долу. Болшевизмът, ако неговият път не бъде възпрепятстван, ще подложи света на пълна трансформация, както някога е сторило християнството. След 300 години хората вече няма да казват: „Това е нова идея за производство.“ След 300 години може би вече знаем, че това е почти нова религия, макар и изградена на различна основа. След 300 години, ако това движение продължи да се развива, Ленин ще бъде разглеждан не само като революционер от 1917 г., но и като основател на нова световна доктрина, с благоговение може би като Буда. Не е, като да можем да си представим този гигантски феномен далеч от днешния свят. Това движение е реалност и неизбежно ще унищожи и премахне една от предпоставките за съществуването ни като бяла раса. Ние виждаме етапите на този процес: първо снижаване на нивото на културата и по този начин на способността да се попиват знания, снижаване на цялото човешко ниво и по този начин скъсване на всички отношения с други нации, а след това установяване на собствено производство с помощта на патериците на капиталистическата икономика. Като последен етап ще има собствено производство, от което изцяло изключва останалите страни, с които граничи, за които, разбира се, един ден тази болшевишка страна ще бъде най-тежкия икономически конкурент.

 

Аз зная много добре, че господата от Министерството на Райхсвера и господата от германската индустрия ще ми отговорят: „Ние не вярваме, че комунистите някога ще могат да изградят действително конкурентна индустрия.“ Господа, те никога не биха могли да я изградят само от руски, болшевишки национални елементи. Тази индустрия е изградена от ценностни елементи на самите бели народи. Абсурдно е да се каже, че не е възможно да се изгради индустрия в Русия от силите на други народи – някога е било възможно да се оборудва индустрия в Бохемия с германци. И освен това стара Русия по това време вече притежава определена индустрия.

 

Ако продължим да обясняваме, че методите на производство никога няма да могат да вървят в крак с нашето развитие по никакъв начин, тогава не забравяйте, че стандартът на живот щедро ще компенсира това, което можем да имаме като предимство, от друга страна, поради метода на производство. (възгласи: точно така!)

Във всеки случай ще видим следното: болшевизмът бавно ще се разпространи в Азия, ако европейското и американското мислене продължат да остават същите. 30 и 50 години изобщо не играят роля, тъй като става въпрос за светогледи. 300 години след Христа християнството едва бавно е започнало да прониква в цяла Южна Европа, а 700 години по-късно е завладяло и Северна Европа. Светогледи от такова фундаментално естество все още могат да проявят своята абсолютна способност за завоевания петстотин години по-късно, ако не бъдат разбити в началото от природния инстинкт за самосъхранение на други народи. Но ако този процес продължи така дори 30, 40 или 50 години и състоянието на ума ни остане непроменено, тогава, господа, няма да е възможно да се каже какво общо има това с нашата икономика!

 

Господа, развитието е очевидно. Нуждата е много голяма. Това води до икономии във всички области. Най-естественото спестяване винаги е в човешката работна сила. Индустриите неизбежно ще стават все по-рационализирани, т.е. ще повишават ефективността си, като същевременно намаляват работната си сила. Ако обаче тези хора вече не могат да бъдат настанени в новоразвити професии, новоразвити индустрии, то това означава, че бавно трябва да се създадат три национални сметки: едната е селското стопанство. Тази основна публична сметка някога е била използвана за спасяване на хора за втората сметка. Втората сметка са занаятите и по-късно промишленото производство. Сега тази втора сметка отново се използва за спестяване на човешки труд, като се изтласква към третата сметка: безработицата.

 

Това е срамен начин да се замаскира реалността. Правилният термин би бил „несъществуващ“ и всъщност „излишен“. Характерно за нашите европейски народи е, че определен процент от населението бавно се доказва статистически като излишен. Вече е съвсем ясно, че необходимата поддръжка на тази трета сметка ще бъде поверена на другите две. Това ще увеличи данъчния натиск, последствието от което ще бъде принудата за по-нататъшно рационализиране на производствения метод, по-нататъшно спестяване, по-нататъшно увеличаване на третата сметка.

 

Към това се прибавя и борбата, която днес водят всички европейски нации за световния пазар, в резултат на което тази борба естествено се изразява в цените, нещо, което със задна дата налага нужда от настоящи спестявания. Крайният резултат, който едва ли може да се предвиди днес, във всеки случай ще бъде решаващ за бъдещето или падението на бялата раса и преди всичко на народите, които в своите пространствени ограничения ще се окажат много трудни за установяване на вътрешна икономическа самодостатъчност. По-нататъшната последица ще бъде, че Англия, например, ще се реорганизира в своя вътрешен пазар и ще постави тарифни бариери, за да го защити, високи днес и дори по-високи утре, и всички други нации, които могат да направят това, ще предприемат същата стъпка.

 

В това отношение всички онези, които представят отчаяното положение на Германия като особено забележително спрямо сегашното ни, са прави. В същото време обаче те погрешно търсят нужда само във външния свят, защото тази ситуация не е резултат само от външно развитие, а от нашето вътрешно духовно – даже бих казал – отклонение, нашето вътрешно разпадане, нашият вътрешен упадък.

 

Нека не се казва, че ние, националсоциалистите, не разбираме необходимостта от поправяне на щетите, които се причиняват от статуквото в момента. Но едно е сигурно: всяка нужда има някакъв корен. Затова не е достатъчно, колкото и извънредни постановления да издава правителството днес, да човъркам периферията на необходимостта и да се опитвам от време на време да съкращавам раковия тумор, но трябва да стигна до причинителя, до причината. Относително без значение е дали тази възбуждаща причина е открита, или елиминирана днес или утре, но е от съществено значение да не може да се осъществи лечение без нейното елиминиране. Днес е погрешно да се отхвърля програма за 20 или 30 години, защото не можем да чакаме толкова дълго – дори за туберкулоза, няма значение дали лечението, препоръчано му от лекаря, продължава три или повече години. От съществено значение е никое лекарство, което като външно и може би бързо прилагано дава моментно облекчение от болката, да не премахва самата болест. Виждаме това по почти класически начин в ефекта на извънредните ни постановления. Отново и отново – признавам – се прави честен опит по някакъв начин да се подобри една невъзможна ситуация и да се посрещне с нея, виждате, че всеки опит, в крайния си ефект, води до точно обратното: до увеличаване на явленията, които човек иска да елиминира. В същото време ще оставя настрана това, което считам за най-голямата нужда в момента, нужда, която бих искал да опиша не само като чисто икономическа, но и като национална в най-висшия смисъл на думата: безработица.

 

Виждаме само 6 или 7 милиона души, които не участват в производствения процес и само от чисто икономическа гледна точка съжаляваме за загубата на производство, причинена от това.

 

Господа, обаче, човек не вижда духовните, моралните и мисловните резултати от тази статистика. Наистина ли вярваме, че такъв процент от националната сила може да стои празен дори 10, 20 или 30 години, без това да се отрази на духовно ниво, без да се налага промяна на душата? И смятате ли, че това ще бъде без значение в бъдеще?

 

Господа, сами се убедихме, че Германия загуби войната в резултат на интелектуално отклонение, чиито последици днес се усещат практически навсякъде. Мислите ли, че ако за десет или двадесет години от националния производствен процес са елиминирани 7 или 8 милиона души, то за тези народни маси болшевизмът би могъл да бъде нещо друго, освен логическо идеологическо допълнение към тяхното действително практическо икономическо положение? Наистина ли вярвате, че чисто духовната страна на тази катастрофа може да бъде пренебрегната, без един ден тя да бъде преведена в реалност като зло проклятие на злото дело?

 

Ако немското бедствие можеше да бъде поправено чрез извънредни постановления, тогава всички велики законодатели от миналите хилядолетия щяха да бъдат некадърници, които при подобни обстоятелства да се опитат да възродят тялото на народа, за да могат да вземат нови и благотворни решения с помощта на този новосъздаден източник на сила. Напълно без значение е какво иска сегашното германско правителство, както и е без значение какво иска или желае германската икономика. От съществено значение е да осъзнаем, че сега отново сме в състояние на нещата, което вече няколко пъти го е имало по света: няколко пъти обемът на определени производства в света е нараснал извън обхвата на търсенето. Днес сме свидетели на същото нещо в голям мащаб: ако всички автомобилни заводи, които съществуват в света в момента, бяха 100% заети и работеха на сто процента, тогава целият запас от моторни превозни средства би могъл да бъде заменен за 4 1/2 или 5 години. Ако всички локомотивни заводи бяха 100 процента заети, би било възможно да се замени целият локомотивен материал в света за осем години. Ако всички световни железопътни фабрики и валцови мелници бяха 100% заети, може би след 10 до 15 години цялата железопътна мрежа, която светът притежава, би могла да бъде преместена по целия свят. Това се отнася за почти всички индустрии. Такова увеличение на производствения капацитет е постигнато, че настоящият пазар е непропорционален на него. Ако обаче болшевизмът като световна идея откъсне азиатския континент от човешката икономическа общност, тогава условията за използване на тези гигантски индустрии вече не са дори далеч. Тогава ще бъдем на приблизително същия етап индустриално, на който светът е бил няколко пъти в други страни. Няколко пъти в света, например, тонажът на морското корабоплаване е бил много по-голям от количеството на стоките, които трябва да бъдат транспортирани. Вече няколко пъти определени икономически групи се изправят пред сериозни кризи. Ако четете историята и изучавате начините, които са били избрани за коригиране на статуквото, винаги ще си извадите един извод: количеството на стоките не е коригирано спрямо тонажа, а тонажът е адаптиран към количеството стоки – и това не чрез доброволни икономически решения на корабните компании, а чрез политически решения на властта. Ако някой политик или икономист ми контрира, че някога това е било така между Рим и Картаген, между Англия и Холандия или между Англия и Франция, но днес икономиката е тази, която решава, мога само да отговоря: това не е духът, който някога отвори света за бялата раса, който също отвори пътя на нас, германците, към световната икономика. Защото не германската икономика завладя света и след това дойде развитието на германската мощ, а само силовото състояние на икономиката създаде общите условия за по-късен просперитет. (Възгласи: точно така!) Според мен е като да се сложи каруцата пред коня, ако хората днес вярват, че могат да си възвърнат позицията на власт на Германия с икономическа методология, вместо да осъзнаят, че позицията на властта е и предпоставка за повишаване на икономическата ситуация. Това не означава, че не трябва да се опитваме днес или утре да противодействаме на болестта, обхванала икономиката ни, дори и да не е възможно да ударим източника на болестта веднага. Всяко такова външно решение пропуска сърцевината на проблема, има само едно фундаментално решение.

 

То се основава на признанието, че сриващите се икономики винаги имат за предшественик сриващата се държава, а не обратното, че няма процъфтяваща икономика, която да няма процъфтяваща мощна държава като своя защита, че не е имало картагенска икономика без картагенска флота и не е имало картагенска търговия без картагенска армия и че, разбира се, дори в модерните времена – когато се стига до спречкване и интересите на народите се сблъскват – не може да има икономика без абсолютно мощната и решителна политическа воля на нацията зад нея.

 

Тук бих искал да възразя срещу факта, че тези факти просто се отхвърлят с твърдението, че мирният договор от Версай е, според едно почти всеобщо „мнение“, причината за нашето нещастие. Не, съвсем не според почти универсално мнение, а само според мнението на тези, които са съучастници в сключването му (аплодисменти).

 

Самият Версайски мирен договор е само следствие от нашето бавно вътрешно духовно объркване и отклонение. В края на краищата ние сме в епоха, в която светът е изправен пред изключително трудни и разтърсващи духовни битки. Не мога да избегна тези борби, като просто свия рамене със съжаление и кажа – без да изясня каузите за себе си: Необходимо е единство! Тези борби не са явления, които се основават само на лошата воля на няколко души, но са явления, които в крайна сметка се коренят дълбоко дори в расовите факти.

 

Ако днес в Русия се разпространява болшевизмът, то този болшевизъм в крайна сметка е също толкова логичен за Русия, колкото царизмът беше логичен преди. Това е брутално управление над народ, който без да бъде брутално управляван, изобщо не може да бъде поддържан като държава. Ако обаче този възглед за света се разпростре и върху нас, тогава не трябва да забравяме, че и нашият народ е расово съставен от най-различни елементи и че затова сме обединени в лозунга: „Пролетарии от всички страни!“. Трябва да видим много повече от просто политически боен вик. В действителност това е проява на волята на хората, които действително притежават в своята същност определено родство с аналогични народи от по-ниско ниво на култура. Нашият народ и нашата държава също някога са били изградени само чрез упражняване на абсолютното право и чувство за господство на така наречения нордически народ, арийските расови компоненти, които все още притежаваме в нашия народ днес. Но става въпрос само за възраждането на германския национален орган по законите на една желязна логика, за това дали ще намерим обратния път към нова политическа сила или не.

 

Че вътрешното идеологическо единство е без значение, може да твърди само човек, който като специалист в която и да е област вече няма поглед над реалните, формиращи и живи сили на нацията – държавник, който вече не може да излезе от поста и се занимава в хиляда часа преговори и срещи на зелената маса с крайните последици на необходимостта, без да открива големите причини за проблеми и великите решения за тяхното отстраняване. Съвсем ясно е, че днес лесно мога да коментирам едно или друго от събитията от обществения живот чрез указ. Но защо не разгледате потенциалното въздействие на това твърдение върху практическия живот? Няма организация в света, която да няма определена обща цел като предпоставка. Няма организация, в която някои въпроси от основно значение, които възникват отново и отново, да не трябва да бъдат признавани, потвърждавани или да им се отговаря по абсолютно еднакъв начин. Това важи дори за най-малките организации, които съществуват, за семейството. Един мъж, без значение колко способна може да бъде една жена, ако на някои необходими фундаментални въпроси не е отговорено утвърдително в техния взаимен съюз, тогава тяхната ползотворност няма да може да попречи на това техният съюз да се превърне в източник на вечни борби и в крайна сметка също да провали външния си живот поради вътрешната дисхармония. Човек може напълно да развие силата на своята дейност само в една посока, а за целия народ основният въпрос е накъде е насочена тази сила. Обръща ли се навън или се обръща навътре? Тя трябва да се обърне навътре в момента, когато няма пълно единодушие на мненията по определени въпроси; защото в противен случай отделният човек вече е враг на своя ближен, който тогава на практика е неговата среда. За едно сдружение не е безразлично дали притежава и признава клубните принципи или не. Не, това, което е решаващо при преценката на всеки човешки съюз, е силата на вътрешната връзка, която се основава на признаването на определени ръководни общи принципи.

 

В живота на нациите външната сила се определя от силата на вътрешната организация, но силата на вътрешната организация зависи от солидността на общите възгледи по определени фундаментални въпроси. Каква е ползата от правителство, издаващо указ за спасяване на икономиката, но нацията, като жив обект на самата икономика, има две напълно различни нагласи? Някои казват, че частната собственост е предпоставка за икономиката; другата част твърди, че частната собственост е кражба. 50 процента се придържат към единия основен възглед, 50 процента към другия. Може да ме упрекнете, че тези възгледи означават чиста теория – не, тази теория задължително е основа за практиката. Беше ли този възглед само теория, когато революцията избухна точно заради него през ноември 1918 г. и разби Германия? Дали това е напълно маловажна теория и най-вече не представлява интерес за икономиката?

 

Не, господа! Считам, че подобни възгледи, ако не бъдат изяснени, трябва да доведат до разкъсване на едно тяло от хора; Защото те не си остават само теория. Правителството казва: „Патриотично мислене...“ – какво означава патриотично мислене? Питайте германската нация! Едната част го признава, другата заявява: Отечеството е глупава буржоазна традиция, нищо повече. Правителството казва: „Държавата трябва да бъде спасена“. Държавата? 50 процента виждат държавата като необходимост, но 50 процента имат само желанието изобщо да разбият държавата; Те съзнателно се чувстват като предни постове не само на чуждодържавно отношение и концепция за държавата, но и на чужда воля към държавата. Не мога да кажа, че това е само теоретично. Не е теоретично, ако само 50% от един народ е готов да се бори за символичните цветове, ако е необходимо, докато 50% са издигнали друго знаме, което няма държавно представителство в своята нация, не в своята държава, но което вече има държавно представителство извън собствената си държава.

 

„Правителството ще се опита да подобри морала на германския народ.“ Какъв морал, господа? Моралът също трябва да има корен. Това, което изглежда морално за вас, може да изглежда неморално за другите, а това, което изглежда неморално за вас, е нов морал за другите. Например, държавата казва: „Крадецът трябва да бъде наказан“. Безброй хора на нацията обаче отговарят: „Собственикът трябва да бъде наказан, защото притежанието само по себе си е кражба.“ По-скоро крадецът е прославен. Едната половина на нацията казва: „Предателят трябва да бъде наказан“, а другата половина мисли: „Предателството е дълг“. Едната половина казва: „Нацията трябва да бъде защитавана с кураж“, а другата половина смята, че смелостта е идиотизъм. Едната половина казва: „Основата на нашия морал е религиозният живот“, а другата половина се подиграва: „Концепцията за Бог всъщност не съществува. Религиите са просто опиум за хората“.

 

Само не мислете, че след като един народ е въвлечен в тези идеологически борби, той може просто да ги заобиколи чрез извънредни постановления, че може да си представи, че няма нужда да заема позиция по тях, защото те са породени от въпроси, които не засягат нито икономиката, нито административния живот, нито културния живот! Господа, тези битки удрят по силата и мощта на нацията като цяло! Как може един народ все още да представлява фактор за външния свят, ако 50 процента са болшевики, а останалите – националисти или антиболшевики? Възможно е да се създаде Германия като болшевишка държава – това ще бъде катастрофа – но е възможно. Също така е възможно да се изгради Германия като национална държава. Но е немислимо да се създаде силна и здрава Германия, когато 50 процента от нейното население е съставено от болшевики, а другите 50 процента са националисти. (Възгласи: точно така!) Няма как да се заобиколи решението на този въпрос! (Бурни аплодисменти)

 

Когато сегашното правителство заявява: „Ние сме заети, работим, този последен извънреден указ означава толкова стотици часове заседания“ (смях), аз не се съмнявам. Но това не прави нацията по-несломима или по-здрава и процесът на вътрешен разпад продължава с неотслабваща сила. Но накъде в крайна сметка води този път, можете да определите само с много голямо съображение: Германия някога имаше – като първа предпоставка за организирането на нашия народ в голям мащаб – идеологическа основа в нашата религия, християнството. Когато тази идеологическа основа беше разклатена, виждаме как силата на нацията се обърна отвъд вътрешните борби, защото природата принуждава човека от вътрешна необходимост да търси нова обща основа в момента, когато общата идеологическа основа е загубена или атакувана. Това са великите времена на граждански войни, религиозни войни и т.н. Борби и обърквания, в които или се намира нова идеологическа платформа и върху нея се гради нация, която може да обърне властта си навън, или в които един народ се разцепва и разпада. В Германия този процес протече в почти класическа форма. Религиозните борби означават изтегляне на цялата германска сила навътре, засмукване и консумиране на тази власт в страната и по този начин автоматично бавно нарастваща липса на реакция спрямо големите световни събития във външната политика, които сега „хващат“ хората „напълно неактивни“, защото в същото време те имат вътрешни напрежения, които настояват да се хармонизират.

 

Погрешно е да се каже, че световната политика, само световната ситуация, определи съдбата на Германия през шестнадесети век. Не, нашето вътрешно положение по онова време помогна да се оформи мирогледът, от който по-късно страдахме толкова много: териториалното разпределение на света без Германия.

 

Във втория, доста грандиозен исторически пример, се повтаря този процес: на мястото на липсата на религиозно единство – защото двете деноминации са окончателно замразени, нито една от тях не може да преодолее другата – се намира нова платформа: новата идея за държавата, първо легитимираща, а по-късно бавно преминаваща към епохата на националния принцип и оцветена от него. Именно, на тази нова платформа Германия отново се събра и малко по малко, когато империята се разпадна в старите сътресения, нейната външна сила автоматично и постоянно се увеличаваше отново. Това увеличаване на силата доведе до онези августовски дни на 1914 г., на които ние самите имахме гордия късмет да станем свидетели. Нация, която сякаш няма вътрешни различия и по този начин обръща цялата си сила навън! И само за четири години и половина процеса регресира повторно. Вътрешните различия стават видими, те малко по малко започват да се увеличават и постепенно външната сила се парализира. Вътрешната борба отново става неотложна; Най-накрая идва крахът от ноември 1918 година. В действителност това не означава нищо друго, освен че германската нация отново насочва цялата си енергия към вътрешни конфликти, докато външно тя отново затъва в пълна летаргия и безсилие.

 

Но би било съвсем погрешно да се мисли, че този процес се е случил едва в ноемврийските дни на 1918 година. Не, именно по времето, когато Бисмарк мощно обедини Германия, започна идеологическият разрив. Прусаците, баварците, вюртембергците, саксонците, баденците и т.н. сега са заменени от граждани и пролетарии. Вместо многостранен разрив, който се преодолява от държавната политика, започва класово разделение, което на практика води до абсолютно същия резултат. Защото забележителното нещо за по-ранното разпадане на държавата е, че баварецът е по-вероятно да тръгне рамо до рамо с негерманеца, отколкото с прусака. С други думи, преди отношенията с външния свят се смятаха за възможни, а не отношенията със своя германски етнически другар. Точно същият резултат сега се постига чрез класово разделение. Отново маса от милиони хора тържествено заявяват, че са по-склонни да влязат в отношения с хора и организации на чужд народ, които мислят аналогично и имат аналогично отношение, отколкото с хора от собствения си народ, които са еднакво решителни в кръвта, но които мислят различно духовно. Само по този начин е разбираемо, че днес можете да видите червеното знаме със сърпа и чука – знамето на чужда държавна сила – как се вее над Германия и как има милиони хора, на които не може да се каже, че те също са германци и трябва да защитават Германия! Ако тези хора бяха готови да го направят, както бяха през 1914 г., щяха да трябва да се откажат от мирогледа си; Защото е напълно абсурдно да се смята, че марксизмът се е превърнал в нация през 1914 година. Не! През 1914 г. германският работник се отвръща от марксизма в интуитивното познание и намира пътя към нацията срещу нейното ръководство. (Бурни аплодисменти!) Самият марксизъм като концепция и идея не познава германската нация, не познава национална държава, а познава само Интернационала!

 

С това обаче днес мога да кажа едно: каквото и да предприеме законодателната власт, особено чрез наредби и най-вече чрез извънредни постановления, ако Германия не се съобразява с този вътрешен интелектуален и идеологически конфликт не може да бъде контролиран, тогава всички мерки на законодателната власт няма да могат да предотвратят упадъка на германската нация. (Възгласи: точно така!) Не мислете, господа, че във векове, когато народите са доказали, че са загинали исторически, правителствата също не са управлявали! В същото време, когато Рим бавно се разпада, правителствата със сигурност също са активни. Всъщност даже бих искал да кажа, че бързината на законодателната машина ми се струва, че е доказателство за разпадането на едно народно тяло. (Възгласи: точно така!) Те (народите) само се опитват да прикрият вътрешната пропаст и степента на раздор, която действително съществува, от външния свят, с помощта на законодателната ротационна машина. Днес не е по-различно. И не мислете, че някое правителство някога би признало, че работата му не е годна да спаси нацията. Всяко от тях, разбира се, навремето възрази срещу факта, че работата му не е от абсолютна необходимост, всяко правителство беше убедено, че никой не може да го направи по-добре от самото него. Няма да намерите генерал в историята на света, който да отчита възможно най-много битки на празна сметка, или такава на загуба. Той е убеден, че никой не би се справил по-добре от него. (Смях) Но винаги ще остане от съществено значение, че в крайна сметка не е въпрос на безразличие дали Херцогът на Брауншвайг води армия, или Гнайзенау, дали една система се опитва да спаси една нация чрез декрет или дали едно ново духовно отношение вътрешно съживява един народ и го връща обратно към живота като динамичен фактор далеч от мъртвия „обект“ на законодателната машина. (Бурни аплодисменти) Не е въпрос на безразличие дали в бъдеще вие в Германия просто ще се опитвате да направлявате индивидуалните пикови явления на страдание чрез повече или по-малко конституционно прикрито законодателство, или ще доведете самата нация обратно към нейната вътрешна сила.

 

И ако системата издържи на мен, няма време за това – разбира се, господа, твърде много време вече е загубено в безполезна работа, твърде много време вече е загубено. Процесът на обновление можеше да започне през 1919 г., а през последните единадесет години Германия щеше да предприеме различна стъпка във външното си развитие. Защото ако мирният договор е могъл да се появи във формата, в която ни беше наложен, то е било така само защото по времето на неговото съставяне Германия изобщо не е преставала да бъде съществен фактор. (Възгласи: точно така!) И ако този мирен договор е придобил ефектите, които познаваме и сме изпитали в него, то е било само защото през всичките тези години не е имало Германия с някаква определена и осезаема нейна воля. Следователно ние не сме жертва на договорите, но пък договорите са последиците от нашите грешки и ако аз изобщо искам да подобря положението, първо трябва да променя ценностната система на нацията. Преди всичко трябва да призная едно – не първенството на външната политика може да определи нашите вътрешни действия, а естеството на нашите вътрешни действия, което определя естеството на нашите външнополитически успехи и дори нашите цели като цяло. (Възгласи: точно така!)

 

Първо, идеята на Бисмарк за конфронтация между Прусия и Хабсбургската династия, изграждането на нова империя с изгонването на Австрия, идея, която никога нямаше да бъде реализирана, ако инструментът не беше създаден – преди да се опита да го приложи на практика – инструментът, с който политическата цел може да бъде реализирана на практика. Не политическата ситуация принуждава Прусия да предприеме реорганизация на армията си, а реорганизацията на пруската армия, която Бисмарк далновидно налага срещу парламентарната лудост, прави политическата ситуация възможна на първо място, която кулминира в Кьонигграц и основава Райха във Версай, който тъй като постепенно се основава на други принципи, по-късно е разбит и разделен отново в същата зала, в която е подписан договора.

 

И обратно: ако едно днешно германско правителство, следвайки мисълта на Бисмарк, се опитва да следва пътя на онова време и може би да основе нов митнически съюз, митнически съюз, като предшественик на германската политика на обединение, тогава не е съществено тази цел да бъде установена, но това, което е готово да направи възможно постигането на тази цел, е съществено. Не мога да си поставя цел, която, подкрепена от кампанията за пресата на собствените ми вестници по целия свят, ще се разглежда като изключително политическа цел, ако не осигуря политическите средства, които са абсолютно необходими за изпълнението на такъв план. А политическите средства – дори вече не мога да ги видя ограничени днес – зависят само от реорганизацията на една армия. Защото дали Германия има армия от 100 000 души, или от 200 000, или 300 000, в крайна сметка е напълно без значение, но същественото е дали Германия има 8 000 000 резерви, които тя да може да прехвърли в армията, без да предизвика същата идеологическа катастрофа, както през 1918 година. (Възгласи: точно така!)

 

Съществено е формирането на политическата воля на цялата нация, тя е отправна точка за предприемане на всякакви политически действия. Ако това вземане на решения е гарантирано в смисъл на желание да се работи в името на някаква национална цел, тогава едно правителство, въз основа на това вземане на решения, може да избере и пътищата, които един ден да доведат до успех. Ако обаче тази воля не е била формирана, тогава всяка сила в света ще тества перспективите за такова начинание чрез силата на средствата, които стоят зад нея. И ще бъде добре известно, че правителство, което външно се събужда за такава голяма национална демонстрация, но което във вътрешен план е зависимо от колебаещите се сили на марксистко-демократичните, центристки партийни възгледи, никога не ще е способно наистина да прокара този план до последната стъпка. (възгласи: много добре!) Нека не казваме, че това е само въпрос на единодушно обединение. Единодушната позиция на всички може да бъде постигната само, ако има единодушна концепция, обща за всички. Фразата „Марширувайте поотделно и удряйте заедно“ съществува в една армия само защото в армия с единно върховно командване разделното маршируване е нареждано по същия начин като съвместното поражение, защото и двете идват от един и същ команден корен. Но в никакъв случай не бих позволил на армейците си да тичат рамо до рамо с напълно непознати и при това да очаквам, че те изведнъж ще се хармонизират чудесно и ще инициират съвместни действия при сигнал, който едно висше правителство благоволява да им даде. (Възгласи: точно така!)

 

Няма такова нещо! Също така е напълно невъзможно, защото в крайна сметка катастрофалното се крие не толкова в съществуването на интелектуални различия, колкото в държавната концесия на тези различия.

 

Поискате ли да хвърлите най-сериозното обвинение срещу мен днес като националсоциалист, тогава казвате: „Вие искате да постигнете насилствено приемането на взето от Вас решение в Германия и ние трябва да се обърнем срещу това. Вие имате намерение един ден да унищожите политическите си опоненти в Германия! Но ние сме стъпили на основата на конституцията и трябва да гарантираме на всички партии правото им на съществуване“. На което мога само да отговоря – преведено на практика, това означава, че имате фирма. Трябва да водите тази компания пред врага. В компанията има свободно право на сдружаване. (Смях) 50 процента от компанията е сформирала коалиция въз основа на патриотизма и защитата на отечеството, 50 процента въз основа на пацифистката идеология; Вторите принципно отхвърлят войната, изискват неприкосновеността на свободата на съвестта, обявяват я за най-висшата и единствена добродетел, която притежаваме днес. (Смях) Но когато става въпрос за борба, всички искат да застанат твърдо заедно. (Повторен смях) Ако обаче човек дезертира при врага, настоявайки за свобода на съвестта, ще дойде особеният момент, когато ще трябва да го арестувате като дезертьор и да го накажете, но напълно ще забравите, че наистина нямате право да го наказвате! Държава, която дава държавна концесия – позволява да се разпространи мнението, че предателството е задължение, което толерира факта, че големите организации спокойно заявяват: „Нашата задача ще бъде да предотвратим всяко военно постижение в случай на война – с какво право тази държава наказва предател на отечеството?“ Това, че такава държава трябва да се води до абсурд от лудостта на това отношение, е само случайно, защото човекът, който иначе би бил заклеймен като престъпник, сега ще бъде мъченик за половината нация. Защо? Защото същата държава, която, от една страна, обявява теорията за предателството за етична и морална и я защитава, от друга предполага, че хвърля в затвора човек, който се опитва да пренесе тази концепция от областта на теорията в тази на практиката.

Господа! Всичко това е невъзможно, напълно невъзможно, ако изобщо се вярва, че един народ, за да оцелее, трябва да обърне силите си навън! Но погледнете ситуацията днес: 7 или 8 милиона души, работещи в селското стопанство, 7 или 8 милиона души, работещи в промишлеността, 6 или 7 милиона безработни! Помислете, че в човешката предвидливост нищо няма да се промени тук и трябва да признаете, че Германия като цяло няма да може да съществува в дългосрочен план – освен ако не намерим пътя обратно към една доста изключителна политическа сила, която е прекроена отвътре и която единствена може да задейства външната ни политика.

 

Защото няма значение какъв проблем на нашия национален живот се опитваме да решим – ако искаме да поддържаме експортната икономика, политическата воля на нацията като цяло винаги ще трябва да каже тук една сериозна дума един ден, за да не бъдем отблъснати от интересите на други народи. Ако искаме да изградим нов вътрешен пазар, искаме да решим въпроса за космоса: винаги отново ще се нуждаем от колективната политическа сила на нацията. Да, ако искаме само да бъдем смятани за съюзници, първо трябва отново да превърнем Германия в политически фактор на властта. Но това никога не може да бъде постигнато чрез внасяне на предложение в Райхстага за набавяне на няколко тежки батареи, осем или десет танка, дванадесет самолета или дори няколко ескадрили чрез преговори – това е съвсем маловажно!

 

В живота на нациите техническите оръжия се променят непрекъснато. Но това, което трябваше да остане непроменимо, беше формирането на волята. Тя е константата и предпоставката за всичко. Ако тя се провали, то тогава всички оръжия са безполезни. Напротив, ако призовете германския народ масово и му осигурите оръжие за тази цел, утре резултатът ще бъде гражданска война, но не и борба на чужда територия. С днешното народно тяло вече не е възможно да се води практическа външна политика. Или вярвате, че Бисмарк би могъл да изпълни историческата си мисия в днешна Германия, че германският Райх щеше да се прероди точно от това наше сегашно духовно състояние?

 

По този начин аз в никакъв случай не се противопоставям на настоящата система с твърдението, че човек трябва да остане мълчалив и неактивен пред индивидуалните събития, а с твърдението, че окончателно решение може да бъде намерено само ако вътрешният раздор от класова природа бъде преодолян отново в бъдеще. Не говоря само като чист теоретик. Когато се върнах у дома през 1918 г., открих едно състояние на нещата, което аз, както и всички останали, можех да приема като даден факт. Аз съм твърдо убеден, че голяма част от германската нация в онези ноемврийски и декемврийски дни на 1918 г., а дори и през 1919 г., недвусмислено е била на мнение, че ако Германия продължи по този вътрешнополитически път, тя ще се ускори към трагичен край във външен план. Така че това е същото мнение, което имах. Имаше само една разлика. Тогава си казах: „Не е достатъчно само да признаем, че сме загинали, но е необходимо и да разберем защо! И дори това не е достатъчно, необходимо е и да се обяви война на това разрушително развитие и да се открие необходимият лек за него.“ (Възгласи: браво!)

 

Беше ми ясно, че предишният партиен свят е разбил Германия, тя се е разпаднала заради него. Абсурдно е да се смята, че факторите, чието съществуване е исторически неделимо от упадъка на Германия, сега изведнъж могат да се окажат фактори за възраждане. Всяка организация става носител не само на определен дух, но накрая дори и на определена традиция. Ако например сдружения или партии традиционно са отстъпвали от марксизма в продължение на 60 години, аз не вярвам, че след най-страшното поражение те изведнъж ще скъсат със своята традиция, която се е превърнала във втора природа и ще преминат от отстъпление в нападение, но вярвам, че отстъплението ще продължи. Да, един ден тези асоциации ще следват пътя, по който организациите винаги поемат, постоянно претърпявайки поражения – ще сключат пакт с врага и ще се опитат да постигнат с мирни средства това, за което не би могло да се воюва.

 

Вярно е, че през 1918 г. трябваше да си кажа наум, с проницателен и хладен тон: Разбира се, това е ужасно труден начин да дойда пред нацията и да формирам нова своя организация. Разбира се, много по-лесно е да влезеш в една от съществуващите формации и оттам да се опиташ да преодолееш вътрешния раздор на нацията. Но възможно ли е да се постигне това от съществуващите организации? Няма ли всяка организация, в крайна сметка, човешки дух, който намира удовлетворение в нейната програма и борба? В продължение на 60 години не е ли организация, която постоянно се отдръпва от марксизма и най-после един ден капитулира плавно и страхливо, вече изпълнена с дух и с хора, които нито разбират, нито искат да тръгнат по другия път? Напротив, в такава епоха на объркване няма ли бъдещето просто да лежи в това, че народното тяло, което е изпаднало в безредие, като цвете ще бъде пресято отново, че ще се появи ново политическо ръководство измежду хората, които ще знаят как да вземат масата на нацията в юмрука си и по този начин да избегнат грешките, довели до разруха в миналото? Нужно беше и да си кажа, разбира се, че битката ще бъде ужасна! Тъй като не бях толкова голям късметлия да имам видно име, бях просто германски войник, безименен, с много малък цинков номер на гърдите си. Но стигнах до мисълта, че ако в нацията не се образува нова маса от хора от най-малката клетка, която преодолява предишните ферменти на разлагане, тогава самата нация като цяло никога повече няма да може да се издигне отново. На практика сме го преживявали веднъж. На Прусия отне повече от 150 години, за да излезе от разпадналата се стара Германска империя като ядро на нова империя и за да изпълни историческата си мисия. И повярвайте ми, нещата не стоят по по-различен начин по въпроса за вътрешното възраждане на един народ. Всяка идея трябва да се харесва на хората. Всяка идея трябва да дойде пред нацията, трябва да спечели от нея бойците, от които се нуждае, и сама трябва да поеме по трудния път с всичките му необходими последствия, за да може един ден да придобие сили да обърне хода на съдбата.

 

Че този начин на мислене е бил правилен в крайна сметка, е доказано от развитието. Защото дори и днес в Германия да има мнозина, които смятат, че ние, националсоциалистите, сме неспособни на положителна работа, те грешат! Ако не бяхме ние, днес в Германия нямаше да остане буржоазия (Възгласи: точно така), въпросът: болшевизъм или не болшевизъм отдавна щеше да е решен! Извадете тежестта на нашата гигантска организация, най-голямата от новата Германия, от везните на националните събития и ще видите, че без нас болшевизмът вече щеше да тежи на везните – факт, за който най-доброто доказателство за това е отношението на болшевизма към нас. За мен е голяма чест, че днес г-н Троцки призовава германския комунизъм на всяка цена да се обедини със социалдемокрацията, тъй като националсоциализмът е единствената реална опасност за болшевизма. Това е още по-голяма чест за мен, защото за 12 години изградихме движение от нищото срещу цялото настоящо обществено мнение, срещу пресата, срещу капитала, срещу икономиката, срещу администрацията, срещу държавата, накратко, срещу всичко, което днес вече не може да бъде елиминирано, което съществува, по което човек трябва да заеме позиция. Независимо дали ви харесва или не. (Оживено съгласие) И вярвам, че позицията трябва да е ясна сама по себе си за всеки, който все още вярва в германското бъдеще. Тук виждате организация, която не проповядва теоретично прозренията, които описах като съществени в началото на речта си, а ги осъществява на практика, организация, изпълнена с най-изявени национални чувства, изградена върху идеята за абсолютен авторитет на ръководството във всички сфери, във всички случаи – единствената партия, която напълно е преодоляла не само интернационалната, но и демократичната идея, която в цялата си същност познава само отговорност, командване и подчинение и която по този начин за първи път интегрира в политическия живот на Германия феномен в умовете на милиони, който се изгражда според принципа на меритокрацията. Организация, която изпълва съмишлениците си с неудържим борбен дух, за първи път организация, която, когато политическият опонент заявява: „Вашата поява е провокация за нас!“, не смята за добре да се оттегли внезапно, а брутално налага волята си и я хвърля към нея: „Днес се борим! Утре ще се бием!“ И ако смятате, че днешната ни среща е провокация, следващата седмица ще проведем още една – докато не научите, че не е провокация, ако Германия на германците също признае волята си! И ако кажете: „Не ви е позволено да излезете на улицата!“ – ние все още ще излезем на улицата! И ако кажете: „Тогава ще ви бием!“ – с колкото и жертви да ни натоварвате, тази млада Германия ще марширува отново и отново, един ден напълно ще завладее германската улица, германския народ. И ако ни упрекнат за нашата нетърпимост, ние гордо го изповядваме – наистина, ние взехме неумолимото решение да изкореним марксизма до самия корен в Германия. Ние не взехме това решение от желание да се бием, защото можех да си представя по-добър живот от това да бъда пришпорван из цяла Германия, да бъда преследван с безброй декрети, да съм с единия крак в затвора през цялото време и да нямам гражданско право да се наричам германец. Можех ли да се сетя за по-добра съдба от тази на битка, която, поне в началото, се смяташе за луда химера от всички. И накрая, вярвам, че имам и способността да заема всеки пост в Социалдемократическата партия и едно е сигурно: ако бях вложил способностите си в тази служба, вероятно дори щях да мога да управлявам днес. За мен обаче беше по-голямо решение да избера път, по който нищо няма да ме води, освен собствената ми вяра и неразрушимата увереност в природните сили на нашия народ, които със сигурност все още съществуват и нейното значение, ако бъде правилно ръководено, един ден непременно ще се появи отново в редиците на нашето движение.

 

Сега една дванадесетгодишна борба е зад гърба ни. Не само, че сме го водили теоретично и сме го приложили на практика само в нашата партия, но и сме готови да го водим в голям мащаб по всяко време. Когато се сетя за времето, когато основах тази асоциация с още шест непознати човека, когато говорих пред 11, 12, 13, 14, 20, 30 и 50 души, защото след една година бях спечелил 64 души за движението, когато нашият малък кръг се разширяваше все повече и повече, тогава трябва да призная, че това, което е създадено днес, когато поток от милиони германски другари се влива в нашето движение, представлява нещо уникално в германската история. В продължение на 70 години буржоазните партии имаха време да работят. Къде е организацията, която може да се сравни с нашата? Къде е организацията, която, подобно на нашата, би могла да посочи, че ако е необходимо, ще изведе на улицата 400 000 мъже, които таят сляпо подчинение в себе си, които ще изпълнят всяка заповед, освен ако не е незаконна? Къде е организацията, която би постигнала за 70 години това, което ние постигнахме за по-малко от 12 години – със средства, толкова импровизирани, че човек почти се срамува да признае пред опонента си колко лошо е било възникването и развитието на това велико движение някога?

 

Днес се намираме в повратната точка на съдбата на Германия. Ако сегашното развитие продължи, Германия един ден неизбежно ще се озове в болшевишки хаос, но ако това развитие бъде прекъснато, нашият народ трябва да бъде вкаран в школа за желязна дисциплина и бавно излекуван от предразсъдъците на двата лагера. Трудно е да се постигне това възпитание, но не можем да съкратим процеса на укрепването му!

 

Ако някой вярва, че може да запази понятията „буржоа“ и „пролетарии“ завинаги, то той или запазва германското безсилие и с това нашето падение, или инициира победата на болшевизма. Ако човек не иска да се откаже от тези понятия, тогава аз съм убеден, че възраждането на германската нация вече не е възможно. Линията, която светогледите са очертавали за народите в световната история, неведнъж е била линията на смъртта. Или ще бъде възможно да се изработи от този конгломерат от партии, сдружения, съюзи, светогледи, класова самонадеяност и класова лудост желязно народно тяло, или Германия накрая ще загине от липсата на точно тази вътрешна консолидация. Ако ще още 20 извънредни постановления да се изсипят върху нашия народ, те няма да могат да обърнат хода на нашето унищожение! Ако един ден отново се намери пътят, който води нагоре, тогава германският народ трябва първо да се приведе отново във форма. Това е процес, който никой не може да избегне! Не е правилно да се казва: „Виновни са само пролетариите!“. Не, повярвайте ми, целият наш германски народ, всички негови слоеве носят известна вина за нашия крах; Някои, защото са го предизвикали доброволно и съзнателно, други, защото са гледали и са били твърде слаби, за да го предотвратят! В историята провалът се претегля точно толкова, колкото и намерението или самото действие. Днес никой не може да избегне задължението да доведе до възраждането на германското народно тяло чрез личното си участие и интеграция.

 

Когато ви говоря днес, не е, за да ви убедя да гласувате или да ви накарам да направите това или онова за партията. Не, тук ви представям възглед, който съм убеден, че ще доведе до вашата победа. Това е единствената възможна отправна точка за германското възраждане, но е и последният актив на германския народ като цяло. Често чувам от нашите опоненти: „Дори вие няма да можете да успеете да направите това, което днес е нужно“. Да предположим, господа, че това е вярно. Но какво би означавало това? Това би означавало, че идва ужасно време, на което няма да има с какво да се противопоставим, освен с чисто материалистична концепция от всички страни. Нуждата обаче ще се почувства хиляди пъти по-силно като чисто материална – без никакъв идеал да е възстановен за хората. (Бурни аплодисменти)

 

Толкова често ми казват: „Само Вие сте този, който бие тъпана на национална Германия!“ И ако само аз бях този човек?! Днес би било по-голям акт на държавничество да се внуши нова вяра на този германски народ, отколкото бавно да се разпорежда със съществуващата. (Решително съгласие) Вземете една крепост и я натоварете с най-сурови лишения – докато гарнизонът вижда спасение, вярва в него, надява се на него, толкова дълго може да понася намалената дажба. Отнемете от сърцата на хората последната вяра в евентуалното спасение, в по-доброто бъдеще и ще видите как тези хора изведнъж виждат намалените дажби като най-важното нещо в живота си. Колкото повече осъзнават, че са само обект на външна дейност, само затворници на световната политика, толкова повече ще се обръщат към материалните интереси, както прави всеки затворник. И обратно, колкото повече водите един народ обратно в сферата на идеалната вяра, толкова повече той ще разглежда материалната нужда като вече не толкова определяща. Нашият германски народ доказа това най-силно. Нека никога не забравяме, че в продължение на 150 години тя водеше религиозни войни с огромна ангажираност, че стотици хиляди хора някога напуснаха земята и притежанията си само заради идеалната идея и убеждение! Нека никога не забравяме, че за 150 години обаче не се е появила и грам материални интереси! И тогава ще разберете колко огромна е силата на една идея, идеал! Само по този начин може да се разбере, че стотици хиляди млади хора в нашето движение днес са готови да рискуват живота си, за да се изправят срещу врага.

 

Знам много добре, господа, че когато националсоциалистите маршируват по улиците, а вечер настане суматоха, тогава гражданинът отдръпва завесата, поглежда навън и казва: „Отново съм обезпокоен, не мога да спя. Защо нацистите винаги трябва да ме провокират и да се разхождат, като вдигат шум през нощта?“ Господа, ако всички мислеха по този начин, нощната тишина нямаше да бъде нарушена, но тогава гражданите нямаше да могат да излязат на улицата днес. Ако всички мислеха така, ако тези млади хора нямаха идеал, който да ги движи и тласка напред, тогава те с удоволствие щяха да се справят и без тези „нощни борби“. Но не забравяйте, че това, че стотици хиляди мъже от СА и СС от националсоциалистическото движение се качват на камиона всеки ден, за да защитават събранията, да правят шествия, да излагат живота си на опасност нощ след нощ, за да се върнат на разсъмване – или обратно в работилницата и фабриката, или пък да получат няколкото гроша като безработни, е тяхна смела саможертва; Ако с малкото, което имат, купуват и униформите си, и ризите си, и значките си, да ако плащат за собствените си пътувания – повярвайте ми, носят в себе си силата на идеала, на великия идеал! И ако цялата германска нация днес имаше същата вяра в своето призвание като тези стотици хиляди, ако цялата нация притежаваше този идеализъм, Германия би била в друго положение спрямо днешния свят! (Бурни аплодисменти) Защото нашето положение в света, в неговия пагубен ефект за нас, е резултат само от това, че ние подценяваме своята германска сила. (Възгласи: точно така!) Само когато променим тази катастрофална оценка, която светът си е изградил за нашата родина, само тогава Германия ще може да се възползва от политическите възможности, които с поглед към бъдещето ще помогнат на германския живот да стъпи на естествена и устойчива основа: или ново жизнено пространство с разширение на голям вътрешен пазар, или защита на германската икономика от външния свят чрез използване на концентрираната германска мощ. Работна сила има нашият народ, уменията ни са налице, никой не може да отрече нашето усърдие. Политическите предпоставки обаче първо трябва да бъдат прекроени; Без тях усърдието и способностите, трудолюбието и пестеливостта в крайна сметка ще бъдат напразни.

 

И така, за разлика от нашето официално правителство, аз не виждам средства за възраждане на Германия в първенството на германската външна политика, а в първенството на възстановяването на едно здраво, национално и ползотворно германско национално тяло. С цел да изпълня тази своя задача, да възродя германския боен дух, преди 13 години аз основах националсоциалистическото движение, което ръководя вече 12 години и се надявам, че един ден и вие ще изпълните тази задача, че като най-красивия резултат на вашата борба възроденото германско национално тяло отново ще изгуби напълно чувството на толерантност към всеки, който съгрешава против нацията и нейните интереси. Нетолерантност народното тяло ще проявява към всеки, който не признава жизнените му интереси или им се противопоставя, нетолерантно и неумолимо ще бъде към всеки, който се стреми повторно да го унищожи – и ще да е иначе готово да сключи мир и да се сприятели с всеки, който иска приятелство и мир!

 

(Бурни, продължителни аплодисменти)

 

Пълен текст от брошурата на издателство „Franz Eher“, публикувана в Мюнхен, април 1932 г.

   

 

Превод от немски на български език: Reichsforscherin


[1] От немски majorisierung – налагам с мнозинство – бел. ред.

[2] Дихото̀мия (от гръцки: διχοτομία – „разделяне на две“) е начин на класификация на класове, множества, понятия, термини и други, състоящ се в разделяне на двойки от „подчинени“ елементи (подкласове, подмножества и др.) – бел. ред.

[3] Меритокрация (от латинското merito, „заслужил“, и старогръцката kratos, „власт“) е форма на държавно управление, основаваща се на участие в управлението на способните (заслужилите). – бел. ред.

[4] Става въпрос за САЩ – бел. ред.