Настъплението в Полша се превръща в „настъпление на 18-те дни”.

 

На 1 септември край бреговете на Грауденц се водят боеве, проходът Яблунка е превзет, а Луфтвафе бомбардира множество военни инсталации по време на милитаризирани операции.

 

На 2 септември полските армейски части са обкръжени при северния коридор. Полският главнокомандващ маршал Ридз-Смигли решава, че трябва да капитулира, но, бидейки възпрепятстван от съобщенията, сигнализиращи фалшива тревога, изпратени му от англичаните, не успява.

 

На 6 септември Краков е превзет и полското правителство се установява в Люблин.

 

На 8 септември Лодз е окупиран. Германските войски за пръв път извършват успешно настъпление във Варшава. На 12. септември Позен, Гнезен и Торн са окупирани.

 

На 13 септември полската армия е разгромена южно от Радом. Немците достигат до Лемберг (Лвов), а на 15-ти – до Брест Литовск.

 

На 17 септември Варшава вече е под обсада. Полското правителство се установява в Румъния.

 

В нощта на 17 септември, в кратко писмо до чуждестранните мисии, Съветският съюз обявява решението си – на армията е наредено да премине полската граница.

 

На 18 септември настъплението в Полша реално погледнато приключва.

 

На 19 септември Фюрерът изнася реч в името на освободените етнически германци и германския народ в сградата на Артурсхоф в освободения Данциг.

 

 

Адолф Хитлер – реч от 19 септември 1939 г. в сградата на Артурсхоф в Данциг

 

Мой гаулайтер!

 

Скъпи мои другари от Данциг!

 

Вие не сте единствените, които са дълбоко развълнувани от този момент, целият германски народ го преживява. Аз самият също съзнавам величието на този час.

 

Това е първият път, когато стъпвам на земя, завладяна от германски заселници половин век преди времето, когато първите бели хора се заселват в настоящия щат Ню Йорк. Още половин хилядолетие тази земя е била немска, останала е немска и ще остане – всеки може да се убеди в това – остава немска!

 

Съдбата, която сполетя този град и тази красива страна, беше съдбата на цяла Германия. Световната война, тази най-безсмислена борба на всички времена, също направи тази страна и този град свои жертви – тази световна война, която имаше само губещи и никакви победители, тази световна война, която след края си вероятно остави всички в заблуждение, че подобна съдба вероятно няма да се повтори отново и която, за съжаление, очевидно днес е забравена от тях, от тези, които по това време бяха основните агитатори, а вероятно и основните заинтересовани в това всенародно клане.

 

Когато тази кървава борба приключи, в която Германия беше влязла без никаква военна цел, трябваше да бъде постановен мир на човечеството, който трябваше да доведе до ново възраждане на закона и оттам до окончателно заличаване на всички трудности.

 

Бащите на този мир видяха в него края на германския народ. Може би много хора вярваха, че този мир ще сложи край на трудностите, но във всеки случай се оказа, че той само постави началото на нови сътресения. В едно отношение тези, които подстрекаваха към война и онези, които искаха да сложат край на войната по онова време, грешаха. Те не решиха нито един проблем чрез този мир по онова време, а създадоха безброй нови проблеми. И беше само въпрос на време потъпканата германска нация да се стегне, за да реши на свой ред новосъздадените проблеми. Защото най-същественият проблем бе пренебрегнат по онова време – именно фактът, че народите съществуват, независимо дали това е изгодно за британците, които подстрекават към война, или не. В крайна сметка 82 милиона германци са обединени тук в това жизнено пространство. И тези 82 милиона искат да живеят и те ще живеят дори ако това не се харесва на тези подстрекатели. Версайският мирен договор е най-голямата несправедливост за Германия. Ако днес един държавник от друга нация мисли, че може да каже, че в думите на германските държавници или на германския народ му липсва доверие, тогава само ние, германците, имаме право да кажем, че ни липсва пълно доверие в уверенията на онези, които по онова време така мизерно поругаха най-тържествените уверения.

 

Не искам да говоря за несправедливостта на Версай – най-лошото нещо в живота на народите може би изобщо не е несправедливостта, а безсмислеността, лудостта, глупостта, с които по онова време бе наложен световен мир, който просто се превърна в порядък на деня над всички исторически и икономически, над всички национални и политически обстоятелства. По онова време бяха установени правила, при които човек трябва да се съмнява дали мъжете, които са извършили това престъпление, наистина са били с ума си. Лишени от всякакво познание за историческото развитие на тези жизнени пространства, но и лишени от всякакво икономическо разбиране, тези хора вилнеят из Европа по онова време, разкъсвайки държавни територии, разделяйки пейзажи, потискайки народи, унищожавайки култури.

 

Тази страна също беше жертва на това безумие по онова време, а полската държава като такава беше продукт на тази глупост! Какво Германия трябваше да жертва за тази полска държава вероятно не е известно на света. Тук трябва да кажа само едно – всички тези територии, които по онова време бяха присъединени към Полша, трябваше да бъдат приписани в изключително голяма степен на германската енергетика, германската индустрия и германската творческа дейност в своето развитие. Те дължат своето културно значение изключително на германския народ. Фактът, че по това време една провинция бе откъсната от германския Райх, че други територии бяха причислени към тази нова полска държава, бе мотивиран от народните нужди. По-късно обаче политическите избори навсякъде показаха, че никой няма желание да се установи в тази полска държава. Тази полска държава, възникнала чрез кървавите теглила на безброй германски полкове, след това се разшири за сметка на старите германски селища и преди всичко за сметка на всеки разум, всеки смисъл на живота и всяка икономическа възможност.

 

Едно нещо вече беше ясно демонстрирано през последните двадесет години – полякът, който не установи тази култура в страната си, дори не бе способен да я запази. За пореден път виждаме, че само тези, които сами по себе си са творци на културата си, са в състояние да запазят едно истинско културно постижение в дългосрочен план. Още петдесет години биха били достатъчни, за да се възстановят и върнат обратно на варварите тези територии, които германците с усърдие и трудолюбие изтръгнаха от тях. Следите от този рецидив и упадък вече бяха очевидни навсякъде.

Самата Полша беше национална държава; поляците бяха я създали за своя си народ. Старата австрийска държава ги обвини в това, което бяха направили. Полша никога не е била демокрация. Една много тънка, консумативна висша класа управляваше не само чужди националности, но и собствения си народ. Това бе насилствена държава, управлявана от палката, от полицията и в крайна сметка от военните. Съдбата на германците в тази държава бе ужасяваща. Все още има разлика между народ от по-нищожно културно значение, който има нещастието да бъде управляван от по-значим в културно отношение и народ с висока културна значимост, подложен на трагичната съдба да бъде изнасилван от по-низш. Защото в този низш народ всички комплекси за малоценност тогава ще имат ефект и ще реагират на по-добрите хора, носещи култура. Тогава този народ ще бъде жестоко и варварски малтретиран. А германците са свидетели на тази съдба вече почти 20 години.

 

Не е нужно да описвам подробно съдбата на германците сега. Това бе, както вече посочих, трагично и болезнено. Въпреки това се опитах, както правя навсякъде другаде, да намеря споразумение, което би могло да доведе до справедлив баланс.

 

Веднъж се опитах да установя окончателни граници в западните, а по-късно и в южните области на Райха, за да мога да откъсна възможно най-много територии от несигурността там и да осигуря бъдещият мир. И тук съм се борил да постигна същото.

 

По това време в Полша имаше човек с неоспоримо истинно прозрение и устрем. Бях успял да постигна споразумение с тогавашния маршал Пилсудски, което да проправи пътя за мирно разбирателство между двата народа; споразумение, което от самото начало не може да одобри описаното във Версайския договор, но което се стреми да осигури поне основата за разумно и приемливо съвместно съществуване, като напълно пренебрегва този договор.

 

Докато маршалът беше жив, изглеждаше, че този опит може да помогне за облекчаване на напрегнатата ситуация. Веднага след смъртта му обаче започна усилена борба срещу германизма. Тази борба, която се проявяваше в хиляди форми, все повече вгорчаваше и помрачаваше отношенията между двата народа. В дългосрочен план бе много трудно да се наблюдава търпеливо как германското малцинство, живущо там, беше преследвано по почти варварски начин в съседна страна, което само по себе си причини на Германия най-сериозната несправедливост. Светът, който веднага пролива сълзи, когато един полски евреин, имигрирал само преди няколко десетилетия, бъде изгонен от германския Райх, остава напълно ням и глух за страданията на онези, които трябваше да напуснат бившата си родина не с хиляди, а с милиони, в изпълнение на Версайския диктат, ако бяха германци. Това, което бе не само депресиращо за всички нас, а и за мен, но и скандално, се криеше във факта, че трябваше да изтърпим всичко това, бидейки в ръцете на държава, която бе дълбоко под нас. В края на краищата Германия бе велика сила дори ако няколко луди вярваха, че могат да унищожат правото на живот на велика нация чрез налудничав договор или диктат. Германия бе велика сила, обаче насила трябваше да гледа как един народ морално под нея и държава морално под нея, малтретираха нейните германци тук. И тук по-специално имаше две доста непоносими условия:

 

1. Град, чийто германски характер не може да бъде оспорен от никого, не само че не може да се върне в империята, но и постепенно и систематично се опитва да бъде полонизиран посредством хиляди заобиколни пътища.

 

2. Една провинция, която е отделена от германския Райх, не само няма пряк достъп, но и взаимодействието на тази провинция с такива на Райха зависи от лошата или добра воля на полската държава.

 

Никоя сила в света не би издържала на това статукво толкова дълго, колкото Германия. Не знам какво би казала Англия за подобно мирно решение за нейна сметка или как то би било прието във Франция или дори в Америка.

 

Опитах да намеря път към някакво решение, всъщност жизнеспособно, на този проблем. Представих тези експерименти под формата на словесни предложения на тогавашните полски владетели. Знаете за тези предложения. Те бяха повече от умерени. Опитах се да намеря решение и съответствие между нашето желание да върнем Източна Прусия в контакт с Райха и желанието на поляците да запазят излаза си на море. Преди всичко аз се опитах да намеря синтез между германския характер на град Данциг и волята му да се върне в германския Райх и икономическите искания на поляците.

 

Мисля, че мога да кажа, че бях прекалено скромен по онова време. И имаше моменти, в които се питах, размишлявайки и обмисляйки, дали ще мога да отговарям пред собствения си народ за това, че съм представил такива предложения за решението на полското правителство. Направих го само защото исках да спестя на германския народ, а също и на полския народ, страданието от друга конфронтация.

 

Тази пролет аз повторих това предложение в най-конкретна форма – Данциг трябваше да стане част от германския Райх. Трябваше да се построи екстериториален път към Източна Прусия – за наша сметка, разбира се. В замяна Полша трябваше да получи най-свободните пристанищни права в Гданск, същия екстериториален достъп. В замяна бях готов да гарантирам положението на границите, което едва ли е поносимо за нас, и най-накрая да позволя на Полша да участва в установяването на сигурност в Словакия.

Не знам в какво състояние на духа се намираше полското правителство, когато отхвърли тези предложения! Знам обаче, че безчислени милиони германци всъщност въздъхнаха в облекчение, но пък бяха на мнение, че съм прекалил.

В отговор Полша даде заповед за първата мобилизация, след което в същото време се разрази свиреп терор. Молбата ми към тогавашния полски външен министър да ме посети в Берлин, за да обсъдим отново тези въпроси, бе отхвърлена. Той отиде в Лондон, вместо в Берлин!

 

След това настанаха онези седмици и месеци на непрекъснати заплахи, заплахи, които едва ли биха били поносими за една малка държава, но и които е непосилно да бъдат изтърпени от една велика сила в дългосрочен план. Можехме да прочетем в полските вестници, че това изобщо не е проблем на Данциг, а че е проблем на Източна Прусия, че Полша ще я анексира за кратко време.

 

Това бе преувеличено. Други полски вестници заявяват, че Източна Прусия също няма да реши проблема, но че Померания ще трябва да стане част от Полша при всички обстоятелства: и накрая се поставя под въпрос дали река Одер изобщо може да е достатъчна като граница, дали естествената граница на Полша всъщност не е река Одер, а Елба. Единственото, което трябваше да направим, беше да решим дали да унищожим армиите си пред или зад Берлин. Един полски маршал, който към момента мизерно е изоставил армията си, заявява, че щял да разсече Германия и армиите и́.

 

И в същото време настъпва една мъка за нашите етнически германци. Десетки хиляди са отвлечени, малтретирани, убивани по най-жесток начин; Садистични зверове дават воля на извратените си инстинкти, а този демократичен благочестив свят наблюдава това, без да му мигне окото.

 

Често съм си задавал въпроса: Кой бе заслепил Полша по този начин? Наистина ли поляците вярваха, че германската нация ще позволи това да и́ бъде предложено в дългосрочен план от такава нелепа държава? Сериозно ли вярваха в това? Вероятно се е вярвало, защото им бе описано като възможно от определена точка, от мястото, където общите подстрекатели са седели не само през последните десетилетия, но и от векове – и все още седят днес! Там беше обяснено на поляците, че на Германия изобщо не трябва да се гледа като на сила. Там поляците бяха убедени, че биха могли да се противопоставят на Германия без излишни приказки. И отидоха по-далеч – там най-накрая се увериха, че ако собствената им съпротива не е достатъчна, винаги биха могли да бъдат сигурни в съпротивата, т.е. в съучастието на другите. Именно там беше дадена известната гаранция, която постави в ръцете на малка мегаломанска държава да започне или може би да се въздържи от война.

За тези мъже обаче Полша беше само средство за постигане на целта! Само средство за постигане на целта, защото днес съвсем спокойно се обяснява, че изобщо не става дума преди всичко за Полша, а за германския режим!

 

Винаги съм предупреждавал за тези хора. Мои германци сънародници, спомняте си изказванията ми за Саарбрюкен и Вилхелмсхафен. В тези две речи посочих опасностите от това хората да стоят в една страна без повече шум и да могат безсрамно да проповядват войната като необходимост: господата Чърчил, Идън, Дъф Купър и т.н., и т.н. Посочих колко опасно е това, особено в страна, в която никога не се знае със сигурност дали тези мъже няма да бъдат в правителството за кратко време. Тогава ми казаха, че това никога няма да се случи. Според мен понастоящем те представляват правителството! Така че точно това, което бях предвидил по това време, се случи!

 

Тогава реших за пръв път да предупредя германската нация за тези хора, но и да не оставям никакво съмнение, че Германия при никакви обстоятелства няма да капитулира, както пред заплахите, така и пред насилието на тези хора. Навремето този мой отговор бе атакуван по най-сериозния начин. Защото в тези демокрации постепенно се разви известна практика, а именно, че в демокрациите е допустимо да се подбужда и подтиква към война. Чужди режими и чужди държавници, чужди държавни глави могат да бъдат нападани, оклеветявани, обиждани и очерняни там, защото има свобода на словото и свобода на печата! В авторитарните държави не е позволена борба срещу това, защото там има дисциплина! И затова само в недисциплинирани държави е допустимо да се подбужда към война, докато в дисциплинираните държави отговорът на това не трябва да се дава.

 

На практика това би подтикнало народите в недисциплинираните държави към война, докато в така наречените дисциплинирани държави народите няма да имат представа какво всъщност се случва около тях. Ето защо през това време реших поетапно да започна да известявам германския народ относно дейността на тази престъпна шайка. А германският народ бавно зае отбранителната позиция, която смятах за необходима, за да не бъде изненадан един ден.

 

Когато дойде септември, ситуацията стана нетърпима. Вярвам, че през миналия август беше възможно да се постигне разбирателство и без гаранциите и агитациите на британските апостоли на войната. В един момент дори самата Англия се опита да предизвика пререкания между нашия Райх и Полша. Бях готов за това. Тези, които не дойдоха за преговори, разбира се, бяха поляците. Седях с моето правителство в Берлин два дена и чаках, и чаках. Междувременно бях подготвил ново предложение. То ви е известно. Съобщих го на британския посланик вечерта на първия ден. Четеше му се дума по дума, а германският външен министър му поясняваше прочетеното. На следващия ден дойде този посланик и нищо не се случи, освен полската обща мобилизация, подновените терористични действия и накрая атаките на територията на Райха, срещу Германия!

 

Търпението не всякога трябва да се бърка със слабостта, дори и в живота на народите. От години наблюдавам тези продължителни провокации, като проявявам безгранично търпение. Колко често съм страдал самият аз толкова дълго време, само малцина могат да осъзнаят. Не минаваше почти месец, а често и седмица, в който някаква делегация от тези региони не идваше при мен и не ми описваше нетърпимото положение на германизма и ме молеше отново и отново да се намеся.

 

Продължавах да моля за един последен опит. Година след година продължаваха пререканията. Накрая, неотдавна предупредих, че на това трябва да се сложи край и след месеци чакане и още и още нови предложения, най-накрая реших, както обясних в Райхстага, да говоря с поляците на езика, на който те явно вярват, че могат да говорят с нас – само на езика, който те разбират!

 

И в този момент мирът можеше да бъде спасен. Приятелска Италия, Дучето, се намеси и направи предложение за посредничество. Франция се съгласи и аз също дадох съгласието си. Англия, от своя страна, отхвърли това предложение, вярвайки, че вместо това може да изпрати на германския Райх някакво невъзможно искане с двучасов ултиматум.

 

Англичаните не са прави за едно нещо! Те някога имаха правителство в Германия, през ноември 1918 г., и бъркат, както сегашния режим с този режим, който поддържаха, така и настоящата германска нация с германския народ, който тогава бе съблазняван и заблуждаван от тях. На Германия днес вече не се поставят ултиматуми. Това лондончаните трябва да запомнят добре!

 

През последните шест години трябваше да се примиря с нечувани неща от страни като Полша. Но все още не съм изпратил ултиматум. Германският Райх днес нито е склонен, нито желае да позволи да му се говори с такъв тон. Знам, че ако Полша е избрала войната, тогава тя е избрала войната, понеже други са я вкарали в тази война, онези други, които вярват, че биха могли да направят най-големия си бизнес в световната политика и финанси в тази война. Не само че това няма да е най-голямата им сделка, но ще бъде и най-голямото им разочарование!

 

Полша избра борбата и я получи! Тя избра тази борба лекомислено, защото някои западни държавници я увериха, че разполагат с точна документация за безполезността на германската армия, на германската армия, за малоценността на нашето оборудване, за лошия морал на нашите войски, за пораженческото настроение в Райха, за несъответствието, за което се говори, че съществува между германския народ и неговото ръководство. Поляците бяха убедени, че за тях ще бъде лесно не само да се съпротивляват, но и да отблъснат нашите войски. И вземайки предвид това, Полша, съветвана от западни генерали, реши да подготви плана си за настъпление. Оттогава са изминали 18 дни. И едва ли някога в историята може да се цитира поговорката с повече правота: „С човек, кон и колесница Господ ги порази!”

 

Докато ви говоря сега, нашите войски се намират на огромна бойна линия между Брест и Лвов и в северните покрайнини. И точно в този момент, от вчера следобед, безкрайни колони на победените полски войски маршируват от района на Кутно като пленници! Вчера сутринта бяха 20 000, снощи 50 000, а тази сутрин са 70 000. Не знам какъв е броят им към момента, но знам само едно – това, което стои на запад от тази полска армия, западно от тази бойна линия, ще капитулира след няколко дни, ще свали оръжието си или ще бъде разбито!

 

В този момент нашите благодарни сърца летят към нашите мъже. Германските въоръжени сили (Вермахт) сега дават на тези блестящи държавници, които толкова много знаят за условията в Райха, необходимия им урок!

 

Маршал Ридз-Смигли допусна грешка в тази посока. Вместо в Берлин, той първо кацна в Чернивци, а с него сгреши и цялото му правителство и всички онези прелъстители, които подлудиха този полски народ.

 

Германските войници обаче изпълниха дълга си в най-голяма степен по суша, море и въздух. За пореден път нашата германска пехота се оказа несравним шампион. Към тяхната смелост, храброст и умения често са се стремили, но никога не са били достигани. Новите оръжия на нашите моторизирани формирования, те се доказаха по най-добрия начин. Войниците от нашия флот, изпълняват дълга си възхитително. А германските военновъздушни сили бдят над всичко и обезопасяват германската зона. Те, които доскоро мечтаеха да разбият Германия и да опустошат германските градове, станаха кротки агънца, защото прекрасно знаят, че за всяка бомба, хвърлена върху германски град, пет или десет ще паднат обратно. Нека сега те не се преструват, че искат да приемат тази война от хуманност! Това не е хуманност, а загриженост за възмездие!

 

В този момент, нека въздадем справедливост на полския войник. Полякът се сражава храбро на много места. Нисшето му ръководство положи отчаяни усилия, средното му ръководство не бе достатъчно интелигентно, висшето му ръководство бе лошо, под всички критики организацията му бе – полска! В този момент около 300 000 полски войници са в германски плен. Близо 2 000 офицери, много генерали споделят една и съща съдба.

 

Трябва обаче да спомена също, че наред с храбростта на много полски подразделения, която признахме, има и най-мръсни дела, които може би са се случили някъде през последните десетилетия. Това са неща, които никога не съм имал възможността да знам като войник в Световната война, който се е сражавал само на Запад. Хиляди изклани етнически германци, изклани жени, момичета и деца; безброй германски войници и офицери, които попаднаха в ръцете на този враг като ранени, те бяха избити, брутално осакатени, а очите им – избодени. И най-лошото – това полско правителство открито призна това по собственото си радио – че войниците на военновъздушните сили, които катапултираха, са били убити след това и т. н. Наистина имаше моменти, когато човек трябваше да попита себе си, дали при тези обстоятелства изобщо е нужно да си налага някакво ограничение. Не ми е известно някой от нашите демократични държавници да е намерил за полезно да протестира срещу това варварство!

 

Аз инструктирах германските военновъздушни сили да водят тази война хуманно, т.е. да я водят само срещу воюващите войски. На полските цивилни, обаче, от полското правителство и военно-командването им бе заръчано да устроят засада на тази война като снайперисти. Беше ми много трудно да се държа под контрол тук, да не избухна. Искам веднага да подчертая, че не трябва да си представяме, че това винаги трябва да е така в демократичните държави, ако искаме да е различно, тогава можем да го променим! А точно в този момент търпението ми може да свърши.

 

Въпреки този коварен вид война, която е невъзможно да сравним с тези от последните десетилетия, нашите армии се справиха с този противник светкавично. Един английски вестник писа преди няколко дни, че съм освободил генерал-полковник от поста му, защото съм очаквал блицкриг и съм останал горчиво разочарован от това колко бавно се задействат тези операции. Тази статия изглежда също е дошла от стратега, който предостави на поляците набор от съвети (тактики) за формирането на техните армии.

 

Така само за 18 дни ние разгромихме поляците и ги доведохме до положение, в което един ден разумните и спокойни разговори с тях ще могат да се осъществят.

 

Междувременно Русия се почувства принудена да нахлуе в Полша, за да защити интересите на беларуския и украинския народ. Сега ние преживяваме емоционално това, че в Англия и Франция хората смятат този съюз на Германия и Русия за чудовищно престъпление. Дори един англичанин написа, че това било вероломно. Англичаните трябва да знаят това – аз вярвам, че вероломството в Англия се вижда в това, че опитът да се съюзи демократична Англия с болшевишка Русия се провали, докато, обратно, опитът на националсоциалистическа Германия с болшевишка Русия бе успешен. Бих искал веднага да направя изявление:

 

Русия ще остане това, което е, Германия ще остане това, което е. Но и двата режима са наясно с едно – нито руският, нито германският режим искат да пожертват и един човек в името на интересите на западните демокрации.

 

Знаем много добре, че алтернативно и едната, и другата страна е възможно да им се отдаде честта да влязат в разрив с идеалите на западните демокрации. Затова благодарим и на двете страни, и на двата народа за тази задача, която са си поставили. Ние възнамеряваме да защитаваме собствените си интереси отсега нататък и установихме, че можем най-добре да ги представляваме, когато двата най-големи народа и държави постигнат разбирателство помежду си. Урокът на четирите години война е достатъчен, както за Райха и Болшевишка Русия, така и за народите им.

 

И това е още по-лесно, защото британското отстояване на неограничените цели на германската външна политика е само лъжа. Радвам се, че на практика мога да опровергая тази лъжа на британските държавници. Тези британски държавници, които продължаваха да твърдят, че Германия е възнамерявала, струва ми се, да доминира в Европа чак до Урал, сега ще бъдат щастливи, когато най-накрая научат границите на германските политически намерения. Вярвам, че това ще им отнеме още една от причините за война, защото заявяват, че трябва да се борят срещу сегашния режим именно защото този режим преследва неограничени военни цели.

 

Сега, господа от Британската империя, целите на Германия са безкрайно ограничени. Обсъдихме това с руснаците, в крайна сметка те са най-близките ни съседи. И ако сте на мнение, че бихме могли да влезем в конфликт в процеса, не, няма да го направим, защото германските цели са много ограничени. Англия трябва действително да приветства факта, че между Германия и Съветска Русия е постигнато разбирателство, защото това разбиране е същевременно и основата на прекратяването на онзи кошмар, поради който британските държавници не можаха да спят – завоевателните тенденции на сегашния германски режим. Ще ги успокои, ако сега научат, че не е вярно, че Германия иска да завладее Украйна или е искала да я завладее. Имаме много ограничени интереси. Въпреки това, да представляваме тези интереси, ние сме решени, на всеки риск и срещу всеки. И последните 18 дни трябваше да докажат достатъчно, че да не се оставяме да ни залъгват.

 

Как ще изглеждат окончателните държавни отношения в тази голяма област зависи преди всичко от двете страни, чиито най-важни интереси са тук. Германия върви с ограничени, но непоклатими искания и ще изпълни тези свои искания по един или друг начин. Германия и Русия ще заменят точката на възпламеняване в Европа с разведряване един ден. Когато Западът заявява, че това не трябва да се случва при никакви обстоятелства и когато се заявява, особено в Англия, че е решен да заеме позиция срещу него тук, ако е необходимо, с война от три, може би пет или осем години, тогава бих искал да дам няколко отговора тук:

 

Първо, Германия прие окончателните граници в западната и южната част на Райха с тежки жертви. Германия навсякъде се е опитвала да постигне окончателно умиротворяване чрез такива откази. И ние вярвахме, че щяхме да успеем, и аз вярвам, че щяхме да успеем, ако някои подстрекатели не бяха проявили абсолютен интерес да нарушат мира в Европа.

 

Нямам военна цел нито срещу Англия, нито срещу Франция. Германската нация също няма. Откакто дойдох на власт, се опитвам постепенно да възстановя близките отношения на доверие, особено с бившите противници на Световната война. Опитвам се да смекча цялото напрежение, което някога съществуваше между Италия и Германия и с удоволствие мога да кажа, че това направих напълно успешно, че между двете страни се установяват все по-близки и сърдечни отношения, основани и на личните, човешки отношения между мен и Дучето.

 

Но отидох и по-далеч. Опитах се да направя същото и с Франция. Веднага след уреждането на Саарския въпрос аз тържествено се отказах за всички времена от всякаква ревизия на границата на Запад не само теоретично, но и практически. Аз положих цялата германска пропаганда в услуга на тази моя концепция и изкорених от нея всичко, което по някакъв начин би могло да породи съмнения или опасения в Париж.

 

Знаете молбите ми към самата Англия. Единствената ми голяма цел беше да успея да установя искрено приятелство с британския народ.

 

Ако всичко това бъде отхвърлено и ако Англия сега вярва, че трябва да води война срещу Германия, сега бих искал да възразя така:

 

Полша никога няма да възкръсне под формата на страната, чиито граници са описани във Версайския договор! В крайна сметка не само Германия гарантира това, а и Русия го гарантира. Ако въпреки това Англия все пак извърши явна промяна в целите на войната, т.е. в действителност разкри истинските цели на войната, тогава бих искал да коментирам и това:

В Англия се казва, че тази война, разбира се, е и за Полша, но това само по себе си е само от второстепенно значение, по-важното е войната срещу сегашния режим в Германия. И имам честта да бъда споменат тук като представител на този режим. Ако сега това се представи като истинската цел на войната, тогава ще отговоря на господата в Лондон само:

 

За мен е най-голяма чест да бъда оценяван по този начин. По принцип аз съм възпитал германския народ така, че да е наясно, че всеки режим, възхваляван от нашите врагове, е отрова за Германия и трябва да бъде отхвърлен от нас. Следователно, ако един германски режим би получил одобрението на господата Чърчил, Дъф Купър или Идън и т.н., тогава този режим би бил финансиран и поддържан само от тези господа и следователно би бил нетърпим за Германия. Разбира се, при нас не може да е така. Ето защо е много похвално да бъдем отхвърлени от тези господа. И мога да уверя тези господа само в едно – ако ме похвалят, това може би ще бъде причината за най-дълбоката ми скръб. Гордея се, че съм нападнат от тях.

 

Но ако те вярват, че с това могат да отчуждят германския народ от мен, тогава те смятат този народ или за също толкова безхарактерен, колкото е техният, или за толкова глупав, колкото са те самите!

 

Те грешат и за двете! През последните 20 години националсоциализмът не е образовал напразно германския народ. Ние всички сме хора, които са били атакувани само от своите противници в дълга борба. Това само възпламени любовта на нашите последователи към движението. Тя е създала тази неразривна връзка.

 

И както националсоциалистическата партия за години наред се зае с тази борба и най-после я преодоля победоносно, така и днес, както национал-социалистическият германски Райх, така и германският народ се заема отново с тази борба.

 

И господата могат да бъдат убедени: чрез своята нелепа пропаганда те повече няма да дезинтегрират германския народ. Тези пропагандни некадърници би трябвало да ни чиракуват за по-дълъг период от време, ако искат да постигнат нещо.

 

Когато народите се разпаднат, няма да бъде германският народ този, който се бори за правата си, който не иска война, но който, въпреки че е бил нападнат, ще разбие онези народи, които постепенно ще се научат да виждат какво възнамеряват да правят с тях техните прелъстители; които постепенно ще разберат колко малко причини са имали за война и как единствената причина за война се крие само в политическите интереси на малобройна шайка.

Ако по-нататък в Англия се обяви, че тази война ще продължи три години, мога само да кажа – жал ми е за френския Поалу[1]! Вероятно не знае за какво се бори. Всичко, което знае от началото, е, че има честта да се бие поне три години. Дали войната ще продължи три години, зависи от нас. Но ако продължи три години, думата „капитулация” няма да бъде нито изречена, нито чута на третата година. И на четвъртата година още няма, нито на петата, нито на шестата, нито на седмата!

 

За господата трябва да отбележим, че поколението, което управлява в Германия днес, не е поколението на Бетман Холвег. Днес вашата Германия е Германията на Фридрих Велики! Господата могат да повярват в това! И германският народ по никакъв начин няма да се разцепи в тази борба, а ще става все по-твърд и по-твърд. Ако нещо се разцепи, тогава това ще бъдат териториите на държавите, които сами по себе си са толкова нехомогенни, колкото нашите плутократични световни демокрации, тези така наречени световни империи, които сами по себе си са изградени само на основата на потисничеството и господството над народите.

 

Ние тук само се борим за голото си съществуване! Няма да позволим да бъдем лъгани от някаква толкова ограничена пропаганда, че става дума само за нашия режим – що за престъпници биха били те! Представям си. Така че има хора, които казват, че в една страна има някой, който не ни устройва – сега нека весело да водим война три години! – разбира се, те не я водят сами, но търсят по целия свят, за да намерят такива, които я водят. След това им доставят оръдия и снаряди, а другите снабдяват техните гренадири, войници, армейци.

 

Каква липса на съвест! Какво бихме казали, ако някога бяхме декларирали, че не харесваме режима, който в момента, да речем, е във Франция или в Англия, така че нека му обявим война.

 

Каква бездънна липса на съвест! За това милиони хора са бити до смърт. Тези господа могат да кажат това спокойно, защото самите те не са прекарали и един час на бойното поле. Но колко дълго могат да задържат народите в тази борба, ще видим сега. Но не може да има съмнение в едно. Ние ще поемем удара и ще се борим, както се бори врагът. А Англия вече е започнала борбата срещу жените и децата… отново с лъжи и лицемерие. Имаме оръжие, което, щом притежаваме, вярваме, че сме непревземаеми – именно военноморската сила, а сега казваме – тъй като ние не можем да бъдем нападнати с това оръжие, имаме право да използваме това оръжие, за да водим война срещу жените и децата не само на нашите врагове, но и срещу тези на неутралните, ако е необходимо.

 

Не се заблуждавайте! Много бързо може да дойде моментът, в който да използваме оръжие, с което не можем да бъдем нападнати. Да се надяваме, че хората няма изведнъж да започнат да си спомнят за човечността и невъзможността да водят война срещу жените и децата. Ние, германците, изобщо не искаме това. Не ни устройва. При това настъпление освен това дадох заповед да се пощадят, ако изобщо е възможно, градовете. Разбира се, ако една колона войници марширува през някой пазар и я нападнат летци, тогава може да се случи невинни хора, за съжаление, да станат нейна жертва. По принцип обаче сме се придържали към този принцип. И на места, където не е имало съпротива от безумни, луди или престъпни елементи, нито едно стъкло не е било натрошено. В град като Краков, освен жп гарата, която е военен обект, и летището, в града не е паднала нито една бомба. Ако, от друга страна, войната на цивилните сега започне във Варшава из всички улици, по всички къщи, тогава, разбира се, тази война ще обхване и целия град. Неведнъж сме се придържали към тези правила и искаме да продължим да го правим и в бъдеще.

 

Също така изцяло зависи от Англия да проведе блокадата във форми, които са в съответствие с международното право, или във форми, които противоречат на международното право. Ще се адаптираме към това. Но има едно нещо, което не трябва да има никакво съмнение: английската цел вече не е борба срещу режима, а борба срещу германския народ, да, срещу германските жени и германските деца. Реакцията ни ще бъде съответстваща. И в крайна сметка едно винаги ще бъде сигурно: тази Германия няма да капитулира! Ние прекрасно знаем каква би била съдбата на Германия. Господин Кинг Хол ни каза това от името на своите висши лордове, че би преживяла втори Версайски договор, само че много по-лош. Какво по-лошо от това? Първият Версайски договор вече си бе поставил за цел да унищожи 20 милиона германци, така че вторият може само да осъществи това намерение, да достигне по-близо до целта.

 

Междувременно получихме по-подробни пояснения за това какво се планира, как да се разчлени Германия, как да се откъснат южните германски земи, какво да си върне Полша, какви нови държави да се основат, кои князе ще бъдат короновани и т.н. Германският народ обръща внимание на това и ще се бори съответно!

 

В този момент обаче бих искал да изразя благодарността си и към самия германски народ. Той наистина даде прекрасен знак през последните няколко седмици, не само за вътрешното си единство, но ни даде безброй доказателства за своята наистина смела нагласа. И националсоциализмът го доведе до цялостна трансформация. Може би някои ще кажат, че германският народ не е толкова ентусиазиран, колкото беше през 1914 година. Но днес този ентусиазъм е ентусиазъм, който пламва отвътре, който прави хората дръзки. Това не е повърхностен патриотизъм, а фанатична решителност, това е ентусиазмът на хора, които знаят какво е война, които са преживели война, които не са влезли в нея лекомислено, но които ако тази война им бъде наложена, ще я водят, както някога я водеше старият германски фронт.

 

Както преди, по времето, когато бях на фронта, видях тези многобройни полкове и дивизии – млади и стари, всички в едно и също състояние – така виждам пред себе си целия германски народ сега. Днес нямаме нужда от патриотарство. Всички знаем колко ужасно е това явление, също така сме решени да го доведем до окончателния му край; Да става, каквото ще. Никой от нас не струва повече от мъжете и жените, които са живели в миналото. Всички жертви, които са загинали тогава, не са се предали по-лесно от жертвите, които трябва да загинат днес. Всяка жертва, която ни е наложена, не е по-тежка от същите жертви, които миналото някога е трябвало да понесе.

 

Така или иначе, ние сме решени да проведем тази борба и да преминем през нея. Имаме само едно желание, Всемогъщият Бог, който благослови нашите оръжия, може би да просвети другите народи, за да им изгради представа колко безсмислена ще бъде тази война, тази борба на нациите сама по себе си и че може би ще ги накара да се замислят за благословиите на мира, който те изоставят само защото шепа пъклени подстрекатели искат да ги въвлекат във война.

 

Днес за първи път стъпих в този град, Данциг. Той е споделял съдбата на германския народ в продължение на много, много векове. Той се сражава със синовете си в голямата война и преживя особено горчиво страдание след края и́. След 20 години сега той се завръща обратно в необятната германска национална общност. Много неща се промениха в Райха оттогава. Това, което някога е било класова или кастова държава, сега се е превърнало в държава на германския народ. Държава, която някога е била много силно управлявана от интересите на отделни групи, сега се е превърнала в империя, която принадлежи само на германския народ. Идеите, които господстват над тази наша империя, са проповядвани в този град в продължение на много, много години. Да, вие помогнахте да се укрепи духът, който направи възможно запазването на германския град и го изпълни с онази вяра към часа на изкуплението и освобождението.

 

Часът настъпи!

 

Измерете собственото ми щастие – Провидението ме е призовало да осъзная за какво са копнеели най-добрите германци. Измерете вътрешната ми емоция – сега мога да говоря на вас и на всички хора в този град и в тази достопочтена страна.

 

Веднъж се реших да не идвам в Данциг, докато този град не стане отново част от германския Райх. Исках да навляза тук като освободител на града. Днес съм благословен с този късмет!

 

Виждам в него (Данциг) и получавам в него изобилна награда за много тревожни часове, дни, седмици и месеци. Погледнете ме, скъпи мои данцигери, и посланика на германския Райх, на целия германски народ, който сега ви приема чрез мен в нашата вечна общност, от която никога повече няма да бъдете откъснати. Каквито и мъчнотии да сполетят отделния германец през следващите месеци или дори години, ще бъдат лесно преодолими в съзнанието на неразривната общност, която обхваща и прегръща целия наш велик народ.

 

Ние ви приемаме в тази общност с твърдата решимост никога повече да не ви позволим да я напуснете и това решение е в същото време наложително за цялото движение и за целия германски народ.

 

Данциг беше немски, Данциг си остана немски, а отсега нататък Данциг ще бъде немски, докато има германски народ и съществува германски Райх.

 

Поколенията ще идват и пак ще отминават. Всички те ще виждат двайсетте години отшелничество на този град като тъжно време в нашата история. Но тогава те не само ще си спомнят за позора на 1918 година, а и с гордост ще си спомнят за Германското въстание и Възкресението на Германския Райх, този Райх, който сега обедини всички германски племена, който ги обедини в единство и който сме решени да пазим до последния си дъх.

 

Германия на германската национална общност, на всички германски племена, Великият Германски Райх – да живее победата! (Sieg Heil!)


[1] Поалу е неофициален термин за френски пехотинец от края на XVIII - началото на XX в., който буквално означава „косматият“. Все още се използва широко като термин за френската пехота от Първата световна война. – бел. ред.